— Напуснал е военната полиция преди години — уточни Моузли. — Така ми каза началникът на полицията.
Хикс потропа с пръсти по масата.
— Какво друго знаем?
— Почти нищо. Няма шофьорска книжка. Няма данни за месторабота, поне според данъчната служба. И поне откакто е напуснал армията. Не ползва социални медии. Не разполагаме с актуална снимка. Той е скитник. Малко тъжно, но това е истината. Според мен нямаме основание да се притесняваме.
— Бедняк или милионер — каза Брокман, — що за откачалка ще пропътува половината страна, защото е прочел някакви документи и е видял напълно невинна снимка?
— Мислете си каквото искате, но аз продължавам да се тревожа — заяви Ривърдейл. — Всеки път, когато се срещнем тук, решаваме, че ситуацията е под контрол. И всеки път се оказва, че грешим. Ами ако пак грешим?
— Не грешим! — Брокман удари с длан по масата. — Справихме се с всеки проблем, с който се сблъскахме. В деветдесет и девет процента от случаите.
— Деветдесет и девет. А не сто.
— Животът не е съвършен. Понякога се налага да изхвърлим парчетата от счупената чаша. Което направихме. Установихме изтичането на информация. Решихме проблема по начин, който всички одобрихме. Разбрахме за липсващия плик. И си го върнахме по начин, който всички одобрихме.
— След което някакъв непознат е надникнал в него.
— Възможно е. Не знаем със сигурност. Но трябва да признаете, че е малко вероятно. Той не е казал на ченгетата. Категорични сме за това. Не е казал нито на Федералното бюро за разследване, нито на Управлението на затворите. В противен случай щяхме да разберем. Смятате ли, че е разбрал всичко, след като е държал плика в продължение на няколко секунди? Защо му е да пази всичко в тайна? Какво ще направи? Ще ни изнудва? Наистина ли очаквате да измине близо две хиляди километра преди петък? Стига де!
— Господа! — Хикс отново потропа по масата. — Достатъчно! Ето моето решение. Няма как да разберем дали онзи човек е погледнал в плика. Малко вероятно е да го е направил, затова не бива да изпадаме в паника. Особено предвид обстоятелствата. Но същевременно трябва да бъдем предпазливи. Онзи тип лесно се забелязва, нали?
Мъжът със счупения нос кимна.
— Определено. Няма как да го пропуснеш. Метър и деветдесет и три. Сто и десет килограма. Небръснат, мърляв.
— Не забравяйте, че пострада доста — добави мъжът със счупената ръка. — Лично се погрижих за това.
— Трябваше да го убиеш — каза Брокман.
— Мислех, че е мъртъв.
— Трябваше да се увериш.
— Как? Направете така, че да прилича на нещастен случай. Това бяха заповедите ни за другите двама. Реших, че се отнасят и за него. Нямаше как да мине за нещастен случай, ако бях пуснал куршум главата му.
— Достатъчно! — Хикс изчака всички да замълчат. — Ето какъв е планът. Ще установим система за наблюдение. Тя ще работи денонощно. От днес до събота. Стъпи ли кракът му в нашия град, ще го чакаме. А тук няма защо да се притесняваме дали смъртта му ще настъпи в резултат на нещастен случай, или не.
2
Джак Ричър пристигна в Джерардсвил, Колорадо, в понеделник сутринта, два дни преди хората от „Минерва“ да проведат третата си тайна среща. Той се качи на автостоп при шофьор на камион, който превозваше люцерна за някаква ферма южно от града. Което наложи Ричър да измине пеша последния километър и половина. Разходката бе приятна. Времето бе топло, но не горещо. По безбрежно синьото небе се носеха бели облачета. Въздухът бе кристалночист. Земята бе равна, зелена и плодородна, докъдето стигаше погледът. Поливни съоръжения бележеха границите на нивите, а между тях безброй стъбла и листа с всякакви цветове и размери се издигаха към слънцето. Планински склонове се извисяваха на хоризонта вляво. Те се издигаха рязко от земята, без никакви по-ниски предпланини или заоблени хълмове, и върховете им, покрити със сняг, прорязваха небосвода като зъбите на трион.
Ричър продължи, докато накрая излезе на главната улица на градчето. Тя продължаваше по-малко от километър, преди магазините и офисите да отстъпят пред жилищните квартали. Сградите в центъра не се отличаваха по размери. Всичките бяха двуетажни, построени в сходен стил. Възрастта им също бе сходна — краят на XIX век, ако се съдеше по датите, изписани над входните врати, — а това създаваше усещането, че човек е попаднал назад във времето. В епоха, когато хората са ценили занаятчийските умения, майсторския труд, изящната изработка. Това бе очевидно. Всички фасади бяха от мрамор, гранит или някакъв друг камък. Богатата дърворезба около вратите и прозорците бе покрита с позлата. И безупречно поддържана във всяко едно отношение. Ричър оценяваше по достойнство това, което виждаше. Но не бе дошъл в градчето, за да се възхити на архитектурата му. Той бе дошъл тук, за да посети музея му.