— Можете ли да снимате това? — попита Ричър и посочи следите.
Хана извади телефона си и направи пет-шест снимки.
— Наистина ли мислите, че някой ни е наблюдавал?
— Прекалено рано е да се каже.
Хана потрепери изведнъж въпреки яркото слънце.
— Божичко, та аз ги видях! Или поне колата им. Ами ако те… после… горкият Сам…
— Не бива да нощувате в дома си през следващите няколко дни. Можете ли да погостувате на някое семейство наблизо? На приятели?
— Не. Нямам нито роднини, нито близки. Ще се настаня в хотел.
— Нека тогава е в друг град.
— Това ми идва в повече — въздъхна Хана. — Не, всичко е наред. Ще се справя. Най-добре да отида да си приготвя багажа. Вие какво ще правите?
— Ще говоря с Хеъруд. Ще го помоля да изпрати криминалисти тук.
Хана направи крачка към апартамента си, но спря и възкликна:
— По дяволите! Вижте това!
— Какво?
— Пощенската кутия на Сам.
Хана посочи пощенската кутия, кацнала на нисък стълб до паркомястото на Сам. Тя бе съвсем обикновена, от гофрирана ламарина, оформена на преса, боядисана в червено като пикапа му.
— Какво не е наред?
— Не е затворена както трябва.
Хана бе права. Вратичката на пощенската кутия бе открехната едва-едва.
— Сам мразеше това — отбеляза Хана и отиде до кутията. — Винаги я затваряше докрай и се караше с пощальона, ако не го правеше. — Жената бутна силно с длан вратичката на пощенската кутия и тя се затвори, а после я хвана и отвори. — По-добре да проверя има ли някаква поща. Може да е нещо спешно.
Хана пъхна ръка в кутията и извади лист хартия, който не бе поставен в плик, а просто бе сгънат на три. Тя хвърли поглед към Ричър, след което разгъна листа. Приглади го. Прочете го. А после зяпна с отворена уста, листът се изплъзна между пръстите й и падна на земята. Ричър го вдигна и видя, че писмото не е адресирано и не е подписано. Върху листа имаше няколко реда, отпечатани на принтер:
Уилис Парк, 13:00, сряда. Пейката под дървото. Донеси доказателството.
Не се ли появиш, съседката ти ще се озове в болница до изгрев-слънце.
Ричър върна листа на Хана и каза:
— Къде се намира Уилис Парк?
— Близо до центъра. — Гласът на Хана прозвуча тихо и глухо. — На петнайсет минути от тук… може би… ако човек бърза.
На листа пишеше, че срещата е в един часа. Часовникът в главата на Ричър му подсказа, че разполага с десет минути.
Хеъруд и криминалистите трябваше да почакат.
17
Небето се проясни постепенно и автобусът на „Грейхаунд“ продължи да пуфти, дрънчи и трополи по магистралата на изток. Той прекоси останалата част от Аризона, пресече югозападния край на Ню Мексико и навлезе по диагонал в Тексас. С всеки изминат километър Джед Стармър привикваше все повече и повече със звуците, които автобусът издаваше. И те започваха да смущават покоя му все по-малко. А благодарение на дългите часове, прекарани в сън, Джед започна да изпитва и все по-малко умора. В крайна сметка единият ефект балансира другия, което означаваше, че му бе необходимо същото време, за да се събуди при пристигането в Ел Пасо, колкото му бе трябвало и във Финикс.
Джед се разсъни, огледа се и забеляза табелата на автогарата. Погледна часовника си. Автобусът бе пристигнал точно по разписание. Това означаваше, че ще прекарат в Ел Пасо един час и пет минути. Бе време за обед и Джед нямаше да има възможност да си почине хубаво, преди да пристигне в Далас в ранните часове на следващата сутрин. А това означаваше, че трябва да слезе от автобуса и да потърси нещо за хапване. Момчето умираше от глад, но в същото време се чувстваше по-бодро в сравнение с предишното си събуждане.
Джед се плъзна настрани по седалката и се озова на пътеката. Част от пътниците вече бяха слезли и се въртяха около автобуса, сякаш се чудеха какво да правят. Той изчака една възрастна двойка да се затътри бавно-бавно към вратата, след което я последва. Изведнъж спря. Раницата му липсваше. Тя не бе лежала в скута му или в прегръдките му. Джед не го бе направил, тъй като не искаше да прилича на малко дете. Затова я бе оставил на седалката до себе си. Преди да заспи. Сега обаче раницата не бе на мястото си. Не бе на седалката. Не бе на пода. Не бе на рафта за багаж над главата му. От нея нямаше и следа. Тя бе изчезнала.
Джед си спомни младежа от автогарата в Ел Ей. Онзи, който приличаше на сърфист. Той бе намерил билета му, когато момчето го бе изпуснало. Младежът го бе предупредил. Бе го посъветвал да не изпуска раницата от ръце. Да промуши ръка между презрамките, докато спи. Джед трябваше да го послуша. Трябваше да…