Уилис Парк прилича повече на площад, помисли си Ричър. И наистина си беше площад. И то хубав. Градските власти бяха положили доста усилия, за да го превърнат в дестинация, привлекателна за местните. Мястото бе чисто, заобиколено от очарователни магазини, кафенета и ресторанти с изнесени навън маси. В средата имаше фонтан, вдъхновен вероятно от някой френски замък. Дебитът на водата бе една четвърт от номиналния, резултат вероятно от проблеми с водоснабдяването в града. Между ниските живи плетове бяха засадени ярки цветя, които образуваха сложни геометрични форми. Имаше и пейки. Те бяха изработени от полиран бетон и подредени в широк кръг досущ като числата върху циферблата на часовник. Затова и бяха точно дванайсет. Една от тях обаче бе разположена близо до дърво. Явно за нея ставаше въпрос в бележката, оставена в пощенската кутия на Рот.
Ричър си взе кафе в пластмасова чашка от най-непретенциозното заведение наоколо и тръгна бавно към пейката до дървото. Стигна до нея в един без десет, седна точно по средата и зачака.
В един без пет иззад фонтана се появи мъж. Той бе висок почти метър и деветдесет, широкоплещест, облечен в джинси и бяла тениска на „Ролинг Стоунс“. Косата му бе подстригана съвсем късо, а очите му бяха скрити зад черни спортни очила. Мъжът се запъти към пейката на Ричър, спря и се намръщи, след което пристъпи напред.
— Изчезвай! — нареди той.
Ричър вдигна лявата си ръка и размърда пръсти.
— Така ли?
Мъжът се намръщи още повече.
— Разкарай се от пейката, тъпако!
— Защо? Да не би да е твоя?
— Трябва ми! Веднага!
— Има още единайсет пейки. Седни на някоя от тях.
— Трябва ми точно тази. Няма да повтарям. Разкарай се!
Ричър нито помръдна, нито отговори.
Мъжът пристъпи още по-близо.
— Не ме ли чу?
— Много добре те чух. Каза, че няма да повтаряш. Реших, че си размислил. Ако изобщо можеш да мислиш.
— Внимавай какви ги говориш! Започваш да ме ядосваш!
— Ами ако не внимавам? Какво ще направиш?
Мъжът се извърна, стисна юмруци, след което ги отпусна и пое дълбоко дъх. Накрая се обърна отново с лице към Ричър и каза:
— Виж, имам среща тук, точно на тази пейка. След една минута. Много е важно. Ще ти бъда благодарен, ако се преместиш другаде.
— Имаш среща със Сам Рот — каза Ричър.
Мъжът отново се намръщи.
— Откъде знаеш?
— Защото нямаш среща с Рот. Вече не. Имаш среща с мен.
— Мамка му! Какво става тук?
— Промяна в преговорните позиции. — Ричър потупа гладката бетонна повърхност до себе си. — Седни и ще поговорим. Ще се опитам да намерим решение, което устройва и двама ни.
— Носиш ли разпечатката?
— Оставих я наблизо. Мога да я взема. Стига да се споразумеем.
Непознатият се поколеба за миг, след което се обърна бавно и седна на пейката. Той се настани в самия й край, върху бетонната странична основа, възможно най-далече от Ричър, след което каза:
— Трябва да я видя. Да се уверя, че Рот е променил графика по желания от нас начин.
Ричър долови движение зад фонтана. От там се появи друг мъж, висок приблизително толкова, колкото седналия до Ричър. Този обаче изглеждаше малко по-тежък. Той носеше същите очила и бе облечен почти по същия начин с единствената разлика, че тениската му бе без ръкави. Мъжът пристъпи към пейката, после спря и вдигна театрално рамене. Първият отвърна на жеста му и му даде знак да приближи.
Вторият тръгна към тях и спря пред пейката. Лицето му бе зачервено, на челото му пулсираше изпъкнала вена. Той погледна своя приятел и попита:
— Какво се занимаваш с този клошар? Имаме работа!
— Спокойно. Седни — отвърна първият. — Той е тук вместо Рот.
Новодошлият впери поглед в обувките си.
— Как пък не! Уговорката беше друга!
— Сделката се промени — намеси се Ричър. — Искате ли графикът да бъде променен?
— Знаеш, че искаме.
— Господин Рот не е убеден в необходимостта от промяна на графика. Задачата ви е да ме убедите в противното.
— Да не си луд? — възкликна новодошлият.
— Не бих казал. Леко ексцентричен може би. Но кой съм аз, че да съдя за подобни неща? — Ричър потупа полирания бетон от другата си страна. — Сядай.
— Ако ти не си откачил, то Рот определено се е побъркал — заяви новодошлият. — Ако това, с което разполагаме, излезе на бял свят, с него е свършено. Кариерата му отива по дяволите и той го знае.
— Това, с което разполагате, е фалшификат.
— И какво толкова? То изглежда напълно достоверно. При всички случаи ще го превърнете в обект на разследване. И няма никакво значение какво ще открият. Нещо. Нищо. Каквото и да е. Петното остава. Кариерата му отива на кино.