— Може пък да не му пука. Може Рот да е готов за ново предизвикателство.
— Пука му.
— Така ли?
— Ти блъфираш.
— Така ли?
— Все тая — обади се единият мъж. — Имаме застраховка, в случай че Рот излезе прекалено глупав и откаже да сътрудничи.
— Заплахата, която сте отправили срещу бившата му жена, нали? — Попита Ричър.
Първият кимна.
— Случват се какви ли не злополуки. Пожар у дома. Или в инсталацията на електромобила. Случва се понякога дори когато собствениците се намират вътре.
— Не обичам мръсници, които заплашват невинни хора — обясни Ричър. — Трябва да ти счупя краката за тези думи.
— А може пък ние да счупим твоите — заяви предизвикателно мъжът.
Случаен свидетел би заявил, че мъжът сам е паднал от пейката. Просто се свлякъл настрани, строполил се на земята и останал да лежи неподвижно с подгънати крака и разперени ръце. В същата поза, в която седял на пейката, но завъртяна на деветдесет градуса. Случаен свидетел би заявил, че Ричър изобщо не е помръднал. И дори да го е направил, движението му е наподобявало по-скоро нервен тик. Нищо съзнателно. Просто неволен спазъм на лявата ръка.
Ричър се обърна към новодошлия.
— Преговорите приключиха. Няма да получите променения график. И няма да шантажирате Сам Рот. Няма да докоснете с пръст Хана Хамптън. Разбрали ме добре?
Вената на челото на непознатия запулсира отново.
— Нямам представа какво целиш, но по-добре се откажи. И напусни града. Колкото се може по-бързо.
— Вече съм планирал да напусна града. Но познавам някого, който живее тук и работи в полицейското управление. Бивш колега от армията. Започнат ли да се разнасят разни лъжи относно Рот, той ще ми каже. Случи ли се нещо с госпожа Хамптън, той ще ми каже. И тогава аз ще се върна. Ще ви открия. И ще изживеете най-лошия ден в живота си.
Случаен свидетел би заявил, че в следващия момент се е случило нещо странно. Новодошлият също паднал от пейката. Той също се търколил настрани и се проснал на земята в безсъзнание като огледален образ на своя приятел. И отново, случаен свидетел би заявил, че Ричър изобщо не е помръднал. Не и съзнателно. Просто още един неволен спазъм.
Този път на дясната ръка.
18
Джед Стармър стоеше на тротоара. Той бръкна в джоба си и извади шепа монети. Разполагаше с три монети от по двайсет и пет цента плюс дребни. Общо малко повече от два долара. Джед обаче не се интересуваше от общата сума. Важното бе, че можеше да позвъни по телефона. Можеше да се измъкне от кашата, която бе забъркал. Или най-малкото, можеше да се опита.
Джед предположи, че на автогарата на „Грейхаунд“ има обществени телефони, затова се обърна и тръгна към нея.
Отначало той закрачи бързо, но после намали темпото и започна да се оглежда. Допреди малко цялото му внимание бе насочено към преследването на таксито, в което се бе качил крадецът с раницата, затова не бе обърнал внимание на улиците и сградите. Тротоарът, по който крачеше, бе дълъг и равен, прав като свещ. Автогарата на „Грейхаунд“ се намираше отпред и вдясно. Отляво се издигаше странна на вид сграда. Тя имаше гладки, заоблени стени, боядисани в бледожълто. И бе висока. Нямаше прозорци, а горната й част сякаш бе отрязана под остър ъгъл. По-високата стена се намираше по-близо до Джед, а покривът се спускаше стръмно назад. Според момчето сградата приличаше на торта или на шапка, която някой жрец би могъл да носи в научнофантастичен филм.
Покрай основата на сградата бяха подредени скулптури. Всичките бяха изработени от стомана, имаха заоблени, преплетени форми и блестяха на слънцето като студени пламъци. Или остриета на ятагани. Те напомниха на Джед за едно място в Ел Ей. За някаква модерна концертна зала. Той никога не бе влизал в нея, но фасадата й неизменно го очароваше. Тя също бе направена от полирана стомана и цялата й повърхност бе разкривена, сякаш се намираше в процес на топене. Сякаш бе жертва на някакъв локален апокалипсис. Приличаше на декор от трескаво съновидение. Или пък бе признак, че Джед е изгубил разсъдъка си. Винаги бе намирал тази сграда за страховита, плашеща. Като всичко останало в родния му град.
Ако Ел Ей наистина бе неговият роден град.
Поредица от стъпала водеше до открита площадка, която разделяше кръглата сграда от подобна, но по-ниска и по-широка. Джед изкачи стъпалата. Той спря за миг, а после продължи към срещуположния край. Там имаше ниска стена, вероятно за да попречи на минувачите да паднат на улицата. Джед подреди монетите си върху грубата бетонна повърхност, след което прибра в джоба си всички освен трите от по двайсет и пет цента. Три метални кръгчета. Потъмнели от възрастта. Издраскани от употреба. Безлични и скучни. Но въпреки това те притежаваха силата да променят бъдещето му.