Джед трябваше да вземе решение. Можеше да прибере монетите в джоба си. Или да ги пусне в обществения телефон.
Можеше да продължи напред. Или да се върне назад.
Да се устреми към нов живот. Или да се задоволи със стария.
Докато Джед се чудеше какво да прави с монетите, отстрани на автогарата спря полицейски автомобил. От него слязоха двама полицаи, мъж и жена. И двамата държаха една и съща фотография в ръце. Жената тръгна към входа на автогарата. Тя обходи цялото фоайе, като показваше снимката на пътниците, които се хранеха, разхождаха или излизаха от тоалетните. Мъжът остана отвън. Той насочи вниманието си към редицата от автобуси. Интересуваше го само един от тях. Този, който преди малко бе пристигнал от Ел Ей.
Докато полицаите обхождаха автогарата в Ел Пасо, Тексас, един автомобил спря в непосредствена близост до Уилис Парк в Джерардсвил, Колорадо. Това бе додж чарджър, но съвсем базов модел, без никакви екстри. Хеъруд остави полицейската лампа върху таблото, излезе и тръгна към единствената пейка, разположена до дърво. Той спря за миг и хвърли поглед към Ричър, а после насочи вниманието си към двамата мъже, проснати на земята. Те продължаваха да лежат, без да помръднат.
— Какво стана? — попита Хеъруд.
Ричър допи кафето си и остави чашата на пейката.
— Припаднаха. Ей така, изневиделица.
— Сериозно?
— Не ми изглеждаха добре. Явно напрежението им е дошло в повече.
— И ти съвсем случайно се оказа тук?
Ричър извади бележката от джоба си и я връчи на Хеъруд.
— Оставили са го в пощенската кутия на Сам Рот.
— Трябваше да ми се обадиш и да ме оставиш да се оправя с това.
— Реших, че може да са свързани с Анджела Сейнт Врейн.
— А свързани ли са?
— Не.
Хеъруд погледна часовника си.
— Извика ли поне линейка?
Ричър поклати глава.
— Огледах се за боклукчийски камион, но не извадих късмет. Явно днес не събират боклука.
Хеъруд извади телефона си и натисна номер за бързо избиране.
Той даде нареждания на някого да изпрати незабавно линейка и униформен патрул, който да придружи припадналите мъже до болницата. После седна на пейката и попита:
— В какво са се забъркали тези двамата?
— Опитвали са се да шантажират Рот. Според бившата му съпруга напоследък той е бил подложен на голям стрес. Това обяснява защо.
— Какво са искали от него?
— Да промени по определен начин графика за дежурствата. Вероятно за да могат да вкарат нещо забранено в затвора, в който работят. Или за да помогнат на някого да избяга.
— По дяволите! С какво са изнудвали Рот?
— Нищо сериозно. Някакви напълно лъжливи обвинения. Сами си го признаха. Но биха могли да му създадат проблеми. Ако не беше умрял.
— Ще разбера какво става.
— Не се съмнявам.
— Ще разбера по един или друг начин, но искам да си честен с мен. Истината ли казваш?
— За кое?
— Наистина ли смяташе, че тези двамата имат нещо общо с Анджела? Или просто намери бележката и дойде тук да си търсиш белята? Защото аз лично не виждам никаква връзка.
— Оказа се, че наистина няма връзка. Схемата им е местна. Напълно отделна. Но ето какво си мисля аз. Анджела не е изпитвала никакви чувства към Рот. И това е факт. Той е бил неин шеф преди време и тя се обърнала към него за помощ.
— Каква помощ?
— Някакъв счетоводен проблем, с който се е сблъскала в работата си. Двамата са го обсъждали по имейла. Това също е факт. А сега идва ред на предположенията. Мисля, че Анджела е дошла в Джерардсвил, за да покаже нещо на Рот. Някакво доказателство, свързано с нередностите, които е разкрила. Мисля, че убиецът й е разбрал за намерението й, но едва след като е напуснала Мисисипи. Ето защо са уредили смъртта й тук. Знаели са къде ще бъде. И кога.
— Това би обяснило времето и мястото — каза Хеъруд, след което посочи земята от двете страни на пейката, — но не и какво общо биха могли да имат тези двамата.
— Не е било достатъчно да попречат на Анджела да покаже доказателствата на Рот. Трябвало е да ги вземат. Каквито и да са били те. Затова са откраднали чантата на Анджела.
— Откъде биха могли да знаят, че доказателствата са в чантата?
Ричър не отговори.