Хеъруд се намръщи и продължи:
— Може да са решили, че Анджела ги е изпратила на Рот по пощата, преди да напусне дома си.
— И така тя щеше да постъпи умно. Една пратка е на по-сигурно място в системата на американските пощи, отколкото в дамска чанта. Особено когато по петите ти вървят двама убийци.
— И ти реши, че това е доказателството, за което става въпрос в бележката?
— Надявах се да е то. Защото тогава щяхме да спипаме двама изпълнители и да продължим нагоре по веригата. Което щеше да означава също, че смъртта на Рот не е случайна.
Хеъруд се замисли за момент.
— Човек може да шантажира само някого, който е жив, но не и някого, за когото знае, че е убит. Предполагам, че Рот е знаел твърде много и без доказателството, което Анджела е носила.
— И аз съм на същото мнение.
— Ще се свържа със съдебния лекар. Ще я помоля да провери за всички известни препарати, които биха могли да провокират инфаркт.
— Изпрати и компютърни специалисти в апартамента на Рот. Някой е изтрил от лаптопа му всички имейли между него и Анджела. Истинските имейли. Онези, които работодателят на Анджела е открил, са фалшиви.
— Ще го направя.
— И провери района зад сградата, в която е живял Рот, за следи от автомобилни гуми. Бившата му жена смята, че е видяла кола, паркирана там в понеделник вечерта, точно преди той да умре.
Хеъруд поклати глава.
— Какво? Не й ли вярваш?
— Не става въпрос за това. Сетих се колко ядосан беше шефът, че искам да разследвам една смърт като убийство. А сега ще трябва да му кажа, че не става въпрос за един, а за два случая.
— Ще ти предложа нещо, което ще подслади горчивия хап. Можеш да му кажеш, че напускам града.
— Така ли? Кога?
— В този момент — изправи се Ричър.
— Защо? Приключи ли?
— Едва сега започвам — усмихна се Ричър.
Джед Стармър седя на стената толкова дълго, че слънцето накрая се премести по небосклона и потопи мястото около него в дълбока сянка. Момчето погледна часовника си. Автобусът тръгваше след десет минути. Не можеше да отлага повече. Трябваше да вземе решение.
Напред? Или назад?
Да се качи? Или да се обади?
Джед не знаеше какво да прави. Паниката стисна гърлото му и започна да го задушава. Той не можеше да диша. Но само за секунда-две. После сякаш преглътна страха си. Вече бе изминал дълъг път. Съвсем сам. Без да се нуждае от каквото и да било. Качеше ли се на автобуса, щеше да остане само за още два дни. Дори за по-малко. Щеше да издържи без дрехи за смяна. Загубата на раницата определено бе неприятна, но не бе катастрофа. Нямаше причина да се отказва. Джед все още разполагаше с четката си за зъби. И с триста долара.
Той се изправи. Взе монетите и ги прибра в джоба си. Единственото, с което не разполагаше, бе време. Трябваше да си купи нещо за ядене. Умираше от глад, но храната щеше да почака. А това си имаше и хубава страна. Така щеше да спести и парите да му стигнат за по-дълго. Докато пристигне в Далас. Щеше да издържи дотогава. Бе свикнал да гладува. Това бе единственото, за което можеше да благодари на приемната си майка.
Джед хукна по стъпалата и измина тичешком разстоянието до автогарата. Влетя във фоайето, проправи си път сред пътниците, които се движеха бавно, но спря, преди да излезе на стоянката. Той забеляза автомат за продажби, долепен до срещуположната стена. Близо до обществените телефони. Денят бе горещ. По-горещ, отколкото Джед бе свикнал. Той бе тичал под палещите лъчи на слънцето. А автоматът бе пълен с какви ли не напитки.
Да пътува без храна бе едно. Но водата бе нещо съвсем друго. Джед бе прочел някъде, че липсата на вода се отразява неблагоприятно на здравето. Засяга вътрешните органи. Причинява трайни увреждания. Джед не искаше да започне новия си живот слаб и болнав. Но не искаше и да пропусне автобуса. Вратите се затваряха малко преди да настъпи часът за заминаване. Той бе видял това да се случва в Ел Ей преди цяла вечност. Всъщност вчера. Джед погледна часовника си. Прецени, че рискът си заслужава. Извади шепа монети от джоба си. Пъхна ги една по една в отвора на автомата, без да откъсва поглед от сумата на дисплея. После грабна бутилката и хукна към автобуса.
Джед изкачи стъпалата на един дъх и вратите на автобуса се затвориха със съскане, преди момчето да измине и две-три крачки по пътеката. Той се настани на старото си място. Облегна се на прозореца. И изведнъж се почувства беззащитен без своята раница. Уязвим. Липсваше му усещането, което му придаваше поставянето й в скута му. Джед би дал всичко, за да я прегърне отново, без да се интересува дали ще заприлича на дете, или не.