— Здравей, приятел!
Джед подскочи от изненада. Някой бе седнал до него. Леко мърляв и опърпан младеж, може би на осемнайсет години. Джед го позна. Той се бе качил на автобуса още в Ел Ей. И бе седял някъде отзад. Отначало Джед бе решил, че младежът пътува с компания, но сега не бе сигурен.
— Какво става? — попита младежът.
— Нищо — отвърна Джед.
Непознатият се приведе към него.
— Загазил ли си?
— Аз ли? Не. Защо?
— Полицията ли те търси?
Джед имаше чувството, че стоманен пояс стяга гърдите му. Сърцето му заби учестено.
— Полицията? Разбира се, че не. Защо да ме търси?
— Всичко е наред. Можеш да ми кажеш. Затова ли се качи в последния момент? Изчака ченгетата да си тръгнат, нали?
— Те са били тук? В автобуса?
Младежът кимна.
— Нямах представа. Аз просто… забавих се…
— Да бе — намигна му младежът. — Забавил се бил. Аз съм на твоя страна.
— Добре, ченгетата са били тук. Но не са търсили мен.
— Сигурен ли си? Защото имаха снимка. Стара. Отпреди четири или пет години. Но момчето на нея определено приличаше на теб. Предполагам, че никой друг не направи връзката. Дойде нов шофьор, а тези старчоци в автобуса сигурно са полуслепи. Аз обаче зацепих.
Джед преглътна с усилие.
— И какво каза?
— Не се притеснявай. — Младежът потупа Джед по рамото. — Казах, че не съм те виждал.
— Благодаря — отвърна Джед и успя да си поеме дъх най-сетне.
— Няма проблем. — Младежът се замисли за миг и продължи: — Хей, хрумна ми една идея. Може би ще ме черпиш закуска? Когато пристигнем в Далас?
— Да те черпя закуска?
Джед се замисли за парите, които му бяха останали. Момчето не изпитваше особено желание да ги харчи за неща, които не попадаха в категорията „крайно необходими“. Но после му хрумна, че младежът до него спокойно би могъл да набере 911. Той вероятно имаше мобилен телефон. А дори да не се обадеше сега, до Далас имаше още седем спирки, където непременно щеше да има обществени телефони. Затова Джед се усмихна с усилие и отвърна:
— Разбира се. С удоволствие.
— Чудесно! — Младежът стана, стъпи на пътеката и тръгна към своето място. — Винаги огладнявам от дълго пътуване. До по-късно…
19
На хиляда и деветстотин километра от там, в Уинсън, Мисисипи, настана време Къртис Ривърдейл да се залови за работа.
Ривърдейл бе своеобразна аномалия в корпоративната структура на „Минерва“. Външен човек. Изкуствен придатък към екипа. Което бе необичайно, защото промяната на собствеността го бе заварила на работа като надзирател. Стандартната процедура на „Минерва“ изискваше всички надзиратели, заварени на длъжност след покупката на някой затвор, да бъдат преназначени. Затова и Ривърдейл трябваше да се озове на някоя незначителна нископлатена длъжност. Там скуката и унижението щяха да го подтикнат да си потърси друга работа. А започнеше ли да създава проблеми, новите шефове щяха да го уволнят на бърза ръка, както бяха постъпили с една трета от бившите му колеги.
Процесът започна както обикновено. Шефовете назначиха неколцина нови надзиратели. Доказали се служители на „Минерва“, прехвърлени от други нейни затвори. Отлично подготвени да заемат мястото на уволнените. По същото време се появи и новият главен надзирател. Висок, слаб, четиресетгодишен, който се обличаше като банкер и говореше като радиоводещ. Той се държеше по обичайния за всеки нов шеф начин, за да покаже на всички колко много си разбира от работата. Новият главен надзирател обаче не си нае жилище в Уинсън. Той започна да се разболява твърде често и да прекарва повече време в болницата, отколкото на работа. След шест месеца заряза всичко и напусна. Ривърдейл се възползва от отсъствието му и пое нещата в свои ръце. Доказа, че е незаменим. Гъвкав. Дискретен. Способен да се впише в стила на работа на „Минерва“ по начин, който Хикс никога не бе очаквал от служител, останал от предишната структура.
Някои компании, които се занимаваха с управлението на затвори, ръководеха поверените им обекти, сякаш менажираха супермаркети. Те свиваха разходите и предлагаха евтин продукт. В „Минерва“ не постъпваха по този начин. Хикс и Брокман следваха различен подход, и то от самото начало. Те възприемаха себе си като наследници на пионерите и златотърсачите от Дивия запад. Целта им бе същата. Да отделят златото от калта. С тази разлика, че не използваха лопати, кофи и сита. Не, те имаха система, която сами бяха разработили. Изпипали. Усъвършенствали. И я използваха, за да пресяват непрекъснатия поток от затворници, осигурявани им от щатските власти, с които бяха сключили договори.