Процесът започваше с осъдените за първи път. Новобранците. Юристите преглеждаха случаите им. Счетоводителите проверяваха финансите им. Генеалозите проследяваха родословните им дървета. После затворниците полагаха тестове за определяне на способностите и склонностите им. Така се отсяваха онези, които притежаваха талант в някаква област. Психолози оценяваха качествата им. Подбираха най-подходящите. Останалите преминаваха медицински прегледи заедно с другите затворници. Служителите на „Минерва“ ги подлагаха на всевъзможни прегледи и дори им предписваха лечение в случай на необходимост. Накрая, след като всеки затворник биваше изследван, проучен и категоризиран, шефовете на „Минерва“ определяха в кой точно затвор да го изпратят.
Първата категория затворници притежаваха потенциала присъдите им да бъдат отменени, било заради реклама или заради печалба. Те биваха разпределяни равномерно в затворите на „Минерва“. Втората категория затворници не можеха да се похвалят с какъвто и да било потенциал. Те бяха най-голямата група. И осигуряваха средствата за съществуването на корпорацията. Повечето от тях заминаваха за по-старите затвори на „Минерва“, но някои пристигаха и в Уинсън. Третата категория бе по-малка. И най-интересната. Всички нейни членове се озоваваха в Уинсън. Четвъртата категория бе още по-малка. Тя не бе точно… интересна. Но пък бе доста изгодна, доходоносна. Понякога в нея попадаше само един човек, понякога двама, а понякога — нито един.
Този следобед в четвърта категория се числеше един-единствен затворник. Той бе настанен в единична килия в Блок S1. Това бе място, където управата изолираше определени хора. Но не го правеше непрекъснато, затова Блок S1 се използваше само от време на време. Ривърдейл започна обхода си именно оттук. Той трябваше да свърши някои неща. Да организира персонала. Да се заеме с производството, пакетирането, дистрибуцията. Да се погрижи целият комплекс да работи като по ноти.
Но това щеше да се случи само ако събитията в петък се развиеха според плана. В противен случай това място щеше да бъде опразнено. И голяма част от служителите на „Минерва“ щяха да бъдат пренасочени към други затвори. Където щяха да се озоват от другата страна на решетките.
Джак Ричър напусна Джерардсвил, Колорадо, пеша, по същия начин, по който бе пристигнал преди два дни. Докато вървеше, той обмисляше най-добрия начин да стигне до целта си. Уинсън, Мисисипи. Никога не бе чувал за това място, докато не бе прочел името му на шофьорската книжка на Анджела Сейнт Врейн. Бе възнамерявал да се отбие в обществената библиотека на Джерардсвил, за да научи повече за него, но докато седеше на онази пейка в парка, Хеъруд бе извадил телефона си и бе извикал някаква карта на екрана му. Най-обикновена многоцветна карта с плетеница от пътища и всякакви означения върху малък издраскан екран. Но и това бе достатъчно, за да може Ричър да види къде се намира градчето. В самата периферия на щата, миниатюрна точица, сгушена на един широк завой на източния бряг на река Мисисипи.
Пътуването до Уинсън нямаше да представлява проблем. Ричър се притесняваше обаче колко време ще му отнеме. Той си мислеше за двете жертви. Това означаваше, че на свобода остава поне един убиец. С поне един съучастник. А следата изстиваше с всяка изминала минута. Ричър разполагаше с достатъчно енергия. С достатъчно пари в джоба. Но не и с достатъчно време.
Вдясно от него се издигаха устремилите се към ясното синьо небе планини. Слънцето розовееше и започваше да се спуска към най-високите им върхове. Още бе топло, но сянката на Ричър ставаше все по-дълга и започваше да танцува по неравния изсветлял асфалт. Нямаше вятър. Цареше тишина. Откакто той бе напуснал града, не го бе задминал нито един автомобил. Нито един микробус. Нито един камион. При други обстоятелства Ричър би се насладил на самотата. Но не и днес. Тя само го правеше още по-нетърпелив.
Ричър ускори крачка и след трийсетина секунди чу някакъв шум зад гърба си. Двигател на пикап. Мощен дизел, който тракаше като товарен влак. Ричър се огледа и видя пикапа да се насочва към него. Автомобилът бе червен, с тъмни стъкла и много хром. Ричър го бе виждал и преди. Той спря, застана на банкета и изчака машината да се изравни с него.
Пикапът спря рязко, поклати се на ресорите си за миг, след което предният десен прозорец се спусна надолу. Зад волана седеше Хана Хамптън. Дясната й ръка лежеше върху кормилото. Тя се усмихна, погледна Ричър и каза:
— Отвори вратата.
Ричър хвана дръжката и отвори вратата, докъдето позволяваха пантите.