Усмивката изчезна от лицето на Хана. Тя вдигна лявата си ръка, която до този момент бе крила между бедрото си и шофьорската врата. В нея държеше пистолет. Компактен, черен. Широк не повече от два сантиметра и половина, с осемсантиметрова цев. Обща дължина петнайсетина сантиметра. Зиг Р365, помисли си Ричър. Никога не бе стрелял с такъв. Никога не бе държал такъв.
Тези компактни пистолети бяха станали популярни, след като Ричър бе напуснал армията. Тогава всички се бяха побъркали по модели, които позволяваха скрито носене. Ричър обаче бе чел за този и знаеше, че е сериозно оръжие.
Хана насочи пистолета към гърдите на Ричър:
— Не мърдай!
Редовен клиент. Светият граал на всеки бизнес. Човек, който не поражда въпроси или съмнения. Човек, който не може да бъде отпратен с лека ръка.
Лев Емерсън разчиташе хората, които преследва, да ръководят своята организация като търговска компания. Макар и не съвсем обикновена. Той не знаеше името й. Тя не се рекламираше. Нямаше лого, доколкото Емерсън знаеше. Нито пък уебсайт. Или банкова сметка за плащания онлайн. Не поддържаше страници в социалните медии. Тази организация разполагаше само с един служител за връзки с клиентите. И един кораб. Последно плаващо убежище на отчаянието. Това бе мястото, където хората отиваха, за да получат онова, което не можеха да си осигурят на друго място.
При предишното си идване тук Емерсън бе платил в брой на въпросния служител. Това бе единственият път, когато бе постъпил по този начин. За да качи Кайл на борда на кораба. Кайл определено бе отчаян. Но не бе получил онова, от което бе имал нужда. Бе получил нещо, което го бе убило.
При предишното си идване тук Емерсън бе платил доста пари. Грешка, която нямаше да повтори. Евентуалното продължаване на отношенията с тези хора също щеше да бъде грешка. Но ако служителят захапеше въдицата, той, а не Емерсън, щеше да допусне грешка. Това бе сигурно. Служителят щеше да допусне грешка. Служителят и хората, за които той работеше. И най-важното, хората, които ги снабдяваха. Главният източник на онова нещо, убило Кайл. Защото Емерсън не искаше просто да отсече някой крайник на звяра. Не, той искаше да убие самия звяр. Да унищожи и последната клетка от неговото тяло.
Ако служителят захапеше въдицата.
Емерсън пое дъх и натисна клавиша за изпращане. Лаптопът му издаде тих звук. Съобщението изчезна от екрана. Той си го представи като поток от единици и нули, който се носи из интернет като топче от флипер и отскача ту от един, ту от друг непроследим сървър из цял свят. Може би вече бе достигнало целта си. А може би не. Може би вече бе прочетено. А може би не. Може би бе прозвучало убедително на онзи служител. И бе събудило алчността му. Бе приспало подозрението му, породено от толкова бързото завръщане на пазара на неотдавнашен клиент.
А може би не.
Джак Ричър отдавна бе изгубил бройката колко души бяха насочвали оръжие към него през годините.
Често пъти хората с пръст на спусъка бяха ядосани. Друг път уплашени. Или изпълнени с решимост. Или с възбуда. С облекчение. Понякога дори се държаха спокойно, хладнокръвно, професионално. Ричър обаче никога не бе виждал изражение като това на Хана Хамптън. Тя изглеждаше притеснена.
— Съжалявам — каза тя. — Цялото ми същество… или поне деветдесет и девет процента от него, смята, че греша. Че съм луда. Аз обаче трябва да знам със сигурност.
— Какво?
— Защо се появи на вратата на Сам?
— Казах ти защо.
— Разказа ми някаква история. Откъде да знам, че е истина?
— Нали говори с Хеъруд? Той я потвърди.
Хана поклати глава.
— Той потвърди какво правиш. Разследваш убийството на Анджела. Но не обясни защо го правиш.
— Помагам му.
— Но защо?
— Анджела бе убита. Сам също. Някой трябва да направи нещо по въпроса.
— Точно така. Полицаите трябва да направят нещо по въпроса. Като Хеъруд. Това му е работата, а зад гърба му е цялото полицейско управление. За какво му е притрябвала твоята помощ?
— Той се сблъсква с известни… институционални трудности.
— Например?
— Няма значение. Важното в случая е дали искаш убиецът на Сам да остане на свобода. Ако не го искаш, свали пистолета.
— Ами ако не е толкова просто?
— Напротив, съвсем просто е.
Хана замълча, но не свали пистолета. След малко продължи:
— Ето какво ме притеснява. Има едно гласче в главата ми, което отказва да млъкне. То повтаря непрекъснато, че ти си единственият, който знае, че Анджела е била убита. Ти си единственият, който знае, че Сам не е получил инфаркт. Ти си единственият, който допусна възможността Анджела да е изпратила на Сам някаква тайна информация. И ти си единственият, който търси тази информация.