— Точно затова Хеъруд има нужда от помощта ми.
— Освен ако няма друго обяснение.
— Няма.
— Ако беше намерил някакви доказателства в апартамента или в пощенската кутия на Сам, какво щеше да направиш?
— Щях да ги дам на Хеъруд.
— Дали? Това е въпросът.
— Смяташ, че щях да ги запазя за себе си ли?
— Напълно възможно е. Трябва да го признаеш. Ти нямаш никакви правомощия тук. Не играеш никаква официална роля.
— Смяташ, че съм убил Анджела? И Сам? Това ли е?
Ричър не откъсваше поглед от показалеца на Хана, който лежеше върху спусъка. Кокалчето й бе побеляло. Но пръстът й не трепваше. Все още.
— Знаеш прекалено много за смъртта на Анджела и Сам. И за причината.
— Не знам почти нищо за тях. Но всичко, което знам, вече споделих с Хеъруд. Защото наистина му помагам. Обади му се. Попитай го дали е истина.
— Ако му помагаш, защо напускаш града? Откри ли доказателството?
Хана сякаш едва сега забеляза, че той няма сак. Нито раница или куфар. Джобовете му също не бяха издути.
— Унищожи ли го?
— Не.
— Защо си тръгваш?
— Защото не успях да го открия и трябва да го потърся на друго място.
— Къде?
— В Уинсън, Мисисипи.
— Където живееше Анджела?
— Където е работила. Където е открила проблема, довел до всичко това.
Хана замълча за момент.
— Ще намериш ли убиеца на Сам?
— Ще се опитам.
— Обещаваш ли?
— Имаш думата ми.
— А тя означава ли нещо?
Ричър кимна.
— Ако намериш убиеца на Сам, какво ще направиш?
— Ще му дам възможност да се предаде.
— Ако не го направи?
— Проблемът е негов.
Хана свали пистолета.
— Добре. Вярвам ти. Така мисля. И много искам да спипаш убиеца на Сам. Как мога да ти помогна?
— Можеш да ме закараш до Денвър. Там има автогара на „Грейхаунд“.
Съобщението на Лев Емерсън стигна до своя адресат. И то почти мигновено. Завари го в подходящо настроение. Доверчиво. Алчно. Емерсън не бе сигурен кое от двете. Не че го интересуваше. Важното бе, че отсреща отговориха. Без колебание. Без забавяне. Отговорът бе съвсем кратък. Час. Място. И дата.
Емерсън изпрати потвърждение. Срещата бе уговорена за следващия ден. В десет сутринта.
Емерсън погледна Грейбър, който седеше срещу него, и каза:
— Вземи един варел. От големите. Трябва да забъркаме една смес.
20
Къртис Ривърдейл прекара повече от час в Блок S1. Той провери дали всичко е готово за петък следобед. Оборудването. Подходящите хора с подходящите специални умения. После потвърди поръчките за транспорт. Именно тази част от плана го тревожеше най-много. Тя го притесняваше, защото не се намираше под негов непосредствен контрол. Дълбоко в себе си Ривърдейл изпитваше желание да ръководи цялата операция. От началото до края. В същото време обаче той добре разбираше значението на разделянето й на отделни етапи и сфери на отговорност. Ривърдейл бе наясно, че е най-добре никой в „Минерва“ да не знае къде ще се озоват пакетите, които щяха да изпратят. А още по-добре щеше да бъде, ако никой от крайните клиенти не знае откъде идва стоката. Ривърдейл не искаше „Минерва“ да загази, ако някой надолу по линията оплеска нещата.
Когато Ривърдейл най-сетне остана доволен от ситуацията в S1, той се насочи към първия от трите блока на общ режим. Този, в който бяха настанени най-интересните затворници. Ривърдейл крачеше бързо, но тъкмо бе изминал половината път през опасания с висока телена ограда пасаж, който свързваше двете сгради, когато спря за миг. Защото осъзна нещо. Ако всичко минеше по план в петък, това щеше да бъде първият случай, когато затворник щеше да бъде прехвърлен от една категория в друга. И последният, надяваше се Ривърдейл. Защото така само се увеличаваха рисковете. А според Ривърдейл излишните рискове винаги трябваше да бъдат избягвани.
Някои хора в рамките на „Минерва“ тълкуваха погрешно подхода му. Един от тях бе самият Деймън Брокман. Той го възприемаше като свидетелство, че Ривърдейл е твърде предпазлив. Плах. Страхлив дори. Брокман не разбираше, че Ривърдейл просто се опитва да оцелее. Той се радваше на добри позиции в Уинсън. И бе работил упорито, за да се възползва от възможностите, които работата му предлагаше. Ривърдейл бе готов да защитава мястото си. Да направи всичко необходимо, за да отърве кожата.
Ако Брокман бе по-съобразителен, щеше да погледне по съвсем различен начин на ситуацията. Той щеше да разговаря с главния надзирател, когото бе довел да замени Ривърдейл. И ако новият бе обърнал повечко внимание на храната, която му бяха поднесли от затворническата кухня. Ако бе усетил финия, едва доловим аромат…