Храната, която му бе поднесена от членове на Старата гвардия на Ривърдейл.
Хана Хамптън шофираше бързо. Агресивно. Но много други автомобили, които се движеха по магистрала 25, се движеха още по-бързо. И по-неразумно. Непрекъснато я изпреварваха отляво и отдясно. Засичаха я. Долепяха се до задната й броня. Ричър видя коли, изоставени в насрещното. Коли със смачкани предници и задници. Дори два джипа в полята край магистралата. Единият бе обърнат по покрив.
Хана забеляза интереса му към катастрофите и каза:
— Сигурно е валяло неотдавна. Местните не умеят да шофират при дъжд.
— Но сега не вали — заяви Ричър.
Хана сви рамене.
— Мислех си за мястото, където отиваш. Уинсън. Имам чувството, че е малко градче. И много затънтено. Сигурен ли си, че можеш да стигнеш до там с автобус?
— Вероятно не, но все пак ще стигна достатъчно близо.
— Какво ще правиш тогава?
— Още не знам, но ще измисля нещо.
Хана даде мигач и се престрои в дясната лента. Според крайпътната табела отклонението за централната част на Денвър бе след два километра. Хана намали, готова да напусне магистралата. След секунда обаче размисли, настъпи газта и се върна в средната лента.
— Майната му! — възкликна тя. — Забрави автобуса. Ще те закарам до Мисисипи.
— Сигурна ли си? — погледна я Ричър. — Това са почти две хиляди километра.
— Какво толкова? Пикапът е на Сам. Резервоарът е пълен. Платил е горивото. И би искал да го използваме.
— Това едва ли е най-добрата причина.
— Не е единствената. И бездруго трябва да напусна града за известно време. Ти сам ми го каза. Уинсън не е по-лошо място от което и да било друго. Вероятно. Когато пристигнем там, ще мога да се видя с Дани Пийл. Да му разкажа лично за случилото се със Сам. Това е за предпочитане пред телефонния разговор. Освен това ще мога да се уверя, че детето на Анджела е добре.
— Знаеш ли при коя съседка е оставила детето?
— Не, но Дани ще знае.
Ричър се замисли за плика, който бе видял в чантата на Анджела. Същия, който бе изчезнал веднага след убийството й. Пликът бе адресиран до този Дани Пийл. Ричър трябваше да говори с него, за да разбере на какво е попаднала Анджела. И защо то е било толкова важно. Човек, който добре познаваше Дани, щеше да му бъде от полза. Може би щеше да успее да го предразположи. Да ускори началната фаза на разговора, в която двете страни трябва да изградят взаимно доверие. Да направи целия процес по-ефективен. И не толкова объркан.
— Добре — отвърна Ричър. — Благодаря.
— За мен е удоволствие. — Хана хвърли поглед към него и продължи: — Има още нещо. Чисто любопитство. Багажът ти. Какво стана с него?
— Нищо.
— Стига де! Можеш да ми кажеш.
— Нищо не се е случило с него.
— Наистина ли? Знаеш ли какво си мисля? Пристигнал си в града. Срещнал си жена. Прекарали сте нощта заедно. Може би дори няколко нощи. А после си я ядосал. Или си злоупотребил с гостоприемството й. Отказал си да си тръгнеш въпреки всичките й намеци. Тя е изгубила търпение и е изхвърлила багажа ти. Или го е запалила. Да! Кажи ми, че го е изгорила. Моля те! Много ми се иска да съм познала.
— Добре. Една жена го изгори.
— Наистина ли?
— Не.
— Къде са ти нещата тогава?
— Тук. В джоба.
— Че какво може да се побере в един джоб?
— Всичко, от което се нуждая.
— Всичко?
— Всичко. Засега.
Бруно Хикс и Деймън Брокман изхождаха от презумпцията, че в Уинсън има четири категории затворници. Те предполагаха, че е така, тъй като изрично го бяха разпоредили. Двамата нямаха представа, че категориите всъщност са пет.
В интерес на истината, петата категория бе най-старата. Тя предхождаше с няколко години деня, в който „Минерва“ бе поела управлението на затвора в Уинсън. Въпросната категория не бе определена от специалисти. В процеса не участваха лекари. Нито психолози. Нито счетоводители. И разбира се, адвокати. Затворниците, които попадаха в тази категория, бяха подбрани лично от Къртис Ривърдейл. Той разчиташе на десетилетния си опит. На вродената си способност да преценява хората, да ги чете като отворена книга. Да забелязва неща, които другите се стараят да скрият. И то добре. Неща като силното отчаяние. Прекомерната алчност. Неща, които да накарат някой затворник да помоли жена си или понякога и сестра си да дойдат на свиждане в деня и часа, които Ривърдейл бе определил. А после да чака, долепил лице до бронираното стъкло, докато някой надзирател от Старата гвардия отвежда жената до кабината на Ривърдейл. Където той интерпретираше по свой начин идеята за съпружеска визита.