Понякога — ако на Ривърдейл му се приискаше да внесе пикантна нотка — той нареждаше да доведат и самия затворник. Нареждаше да го оковат с белезници за стоманена тръба, монтирана в коридора тъкмо с тази цел. И оставяше вратата открехната. Едва-едва. Недостатъчно широко, за да може затворникът да вижда какво става в стаята. Но достатъчно, за да чува звуците, които долитаха отвътре. И които нищо не заглушаваше.
Ривърдейл имаше насрочена среща за тази вечер. С жената на новобранец. Той я очакваше с нетърпение. Останеше ли доволен от нея, щеше да си уреди нова среща в петък следобед, за да отпразнува завръщането към обичайния режим на работа.
Стига всичко да минеше според плана.
Колкото повече се отдалечаваха от Джерардсвил, толкова по-мълчалива ставаше Хана Хамптън.
Отначало, след като реши да не оставя Ричър на автогарата, тя бе доста приказлива. Искаше да научи всичко за него. Да разбере що за човек би напуснал армията, за да кръстосва из страната, без да се хване никъде на работа. Без да има дом, в който да се върне. Без да има крайна цел. Или багаж. Тя го разпита за детството му. За родителите му. За брат му. За това как се е чувствал, когато е починал всеки от тях. Как му се е отразило детството, прекарано във военни бази из целия свят. Хана го разпита и за най-интересните случаи, които е разследвал. За най-неудачните. За онези, които продължаваха да навестяват мислите му. Тя се интересуваше защо Ричър е напуснал армията. Как се чувства, когато се носи по течението вече тринайсет години и рискува живота си за напълно непознати.
Ричър отговаряше с удоволствие. Той се придържеше предимно към фактите. А те бяха в основни линии позитивни. Ричър се бе справил с негативното в живота си още преди години. Разговорът вървеше, колелата на пикапа потропваха по неравностите в асфалта. Навигацията в телефона на Хана ги насочи към магистрала 70. Пътят се простираше пред тях, а планините зад гърба им се смаляваха постепенно в огледалото за обратно виждане и накрая изчезнаха в омарата в далечината. Хана продължи на изток, до като Денвър не остана зад гърба им, след което пресече щата по диагонал, почти до югозападния му край. А после зави отново, този път право на юг. Пикапът пресече тясната ивица от Оклахома, която разделяше Колорадо от Тексас, и навлезе навътре в Тексас.
Разговорът започна да замира, след като Хана повдигна въпроса за личния живот. Ричър отклони разговора към нейните връзки и тя му разказа за брака си със Сам Рот. По всичко изглеждаше, че Сам е бил свестен тип. Хана разказа безброй забавни случки с него. За живота им… и заедно, и не съвсем. Някои спомени бяха много мили. Други забавни. Трети — щури. Докато ги разказваше, гласът на Хана се промени. Стана по-тих. Тя заговори по-бавно. Накрая по лицето й се търкулна самотна сълза. Само една. Хана я изтри, след което се обърна към Ричър с поглед, който сякаш казваше: Твой ред е.
Ричър не каза нищо.
21
Деймън Брокман не беше от хората, които лесно променят мнението си.
Когато чу за първи път, че някой може да е погледнал в плика, който Анджела Сейнт Врейн бе отнесла със себе си в Колорадо, той не видя проблем. И продължаваше да не вижда. Но Брокман не беше и от хората, които сами дават основания за незаслужена критика. От опит знаеше, че има само едно нещо, което е по-лошо от това да сбъркаш. И то бе да те обвинят, че си сбъркал. А имаше само едно нещо, което бе по-лошо от въпросното обвинение. Ако си бил предупреден за надвисналата опасност. Публично. Тогава някой може да заяви: Нали ти казах? Особено когато този някой е твоят шеф. Който може да те накаже за допуснатата грешка. И това наказание може да се отрази на джоба ти. Затова, макар Брокман да смяташе, че шансовете Ричър да се появи в Уинсън и да създаде проблеми клонят към нула, той реши да действа, сякаш опасността е напълно реална.
Първо, Брокман измести часа, в който надзирателите трябваше да заемат позиции. Бруно Хикс бе наредил това да стане във вторник преди шест часа. Брокман го промени натри часа.
Второ, той добави още двама души. Хикс бе наредил двама да следят автогарата на „Грейхаунд“ в Джаксън, от която потегляше местният автобус за Уинсън. Брокман изпрати още двама там. Доста посетители на затвора използваха именно тази линия, което означаваше, че е много вероятно някой новопристигнал, който не познава района, да избере именно нея.