Трето, Брокман започна да разсъждава какво ще стане, ако… Хикс се бе опитал да анализира всички възможности, но Брокман предпочиташе да ограничи броя им. Да заложи на един кон, вместо да следи целия табун как препуска из полето. Затова си зададе въпроса какво би направил той самият, ако му се налага да прекоси страната, но средствата му са ограничени. Отговорът бе очевиден. Щеше да открадне кола. Това бе по-безопасно от пътуването на автостоп. По пътищата имаше толкова откачалки, за които бедните и бездомните бяха просто плячка. Брокман го знаеше много добре. Нали „Минерва“ изкарваше купища пари от такива хора след осъждането и влизането им в затвора.
Единствената опасност, свързана с кражбата на кола, произтичаше от обстоятелството, че — освен ако не извадиш невероятен късмет — собственикът непременно ще забележи липсата й. И ще позвъни на 911. А спипат ли те ченгетата, край на играта. За да намали риска, крадецът трябва да смени номерата. Например да открадне регистрационните табели от друг автомобил. Но това също криеше рискове. Следователно най-добре бе да „клонира“ чужди номера. Или да се сдобие с фалшиви. Което обаче бе проблем за човек с ограничени ресурси.
Настроението на Брокман започна да се оправя. Кражбата на кола несъмнено бе най-добрата опция, но Ричър едва ли щеше да прибегне до нея. Брокман отново изпадна в мрачно настроение. И тогава се сети не за някой друг, а за Къртис Ривърдейл. За нещо, което той бе казал. Че Ричър е бивш военен полицай. Страхотен следовател. Ричър бе станал свидетел на смъртта на Анджела Сейнт Врейн. И бе разговарял с полицаи в града. Нищо чудно да бе чул местните новини и да бе разбрал за смъртта на Сам Рот. Тогава можеше да свърже двете събития.
Не съществуваше опасност Ричър да открие каквито и да било улики, които да го отведат до „Минерва“. Брокман бе сигурен в това. Но имаше още един проблем. Мъртъвците няма как да съобщят в полицията, че колата име открадната.
Брокман извади телефона си и набра Род Моузли, шефа на местното полицейско управление.
Моузли вдигна след първото позвъняване.
— Какво има сега? Кажи ми някоя добра новина за разнообразие.
— Става въпрос за Сам Рот — обясни Брокман. — Онзи нещастник, за когото се погрижихме в Колорадо. Интересува ме колата му. Марка и модел.
Хана Хамптън и Ричър пътуваха в пикапа на Сам Рот вече близо седем часа.
През почти шест от тези седем часа никой от двамата не бе обелил и една дума. Хана оставаше съсредоточена върху шофирането. Отразяваше й се добре, тъй като я разсейваше, помагаше й да се справи с мъката. Това бе очевидно. В същото време Ричър не бе съсредоточен върху абсолютно нищо. Той бе наклонил облегалката леко назад. И бе затворил очи, за да се наслади на музиката, която звучеше в главата му. Не можеше да направи нищо, за да накара пикапа да се движи по-бързо. Не можеше и да съкрати пътя, като приближи крайната им дестинация. Затова предпочете да послуша някои от любимите си групи, тъй като не успя да се сети за по-приятен начин за прекарване на времето.
Хана го смушка с лакът и когато той отвори очи, тя му посочи табелата край пътя. Върху нея бе изписано името на град, който никой от двамата не бе чувал до този момент. Земята пред тях бе равна като тепсия, докъдето стигаше погледът. Изглеждаше унила и сива под лъчите на залязващото слънце. Тук-там над сухата, пожълтяла трева стърчаха рехави храсталаци. Виждаха се и две ниски, разкривени дървета. Два реда електропроводи се бяха устремили право към хоризонта. Облаците над тях бяха сиви и съвсем рехави, сякаш не бяха достатъчно, за да покрият небето.
— Не е ли време да приключим за днес? — попита Хана.
Тъй като пътуваха право на юг, Ричър предположи, че още не са стигнали Амарило. Което не бе проблем. Крайпътната табела изброяваше достойнствата на близкото градче, а те изглеждаха съвсем адекватни. Явно всичко тук вървеше по двойки. Две бензиностанции. Два ресторанта. Два хотела. Хана отби от магистралата и само няколкостотин метра след разклона спря на първата бензиностанция. Тя отиде до тоалетната, а Ричър закара пикапа до първата колонка и напълни резервоара с дизелово гориво. Той влезе вътре, за да плати, и когато излезе, Хана отново се бе настанила зад волана. Щом Ричър се качи, тя пресече улицата и спря пред първия хотел. Хана избра място в самия край на паркинга, по средата между хотела и първия ресторант. Отпред имаше само още две коли, затова Хана и Ричър не очакваха да имат проблем с настаняването. Вечерята изглеждаше по-спешен приоритет.
Ресторантът бе издържан в стилистиката на старо ранчо. Покривът бе застлан с дървени плочки, а стените бяха покрити с изкуствени дънери. От ръждясали куки висяха железа за жигосване и всевъзможни стари инструменти, чието предназначение оставаше загадка за Ричър. Подът бе покрит с дървени стърготини. Масите и столовете бяха сковани от дърво. Столовете имаха кожени възглавници в същия цвят като седлата на каубоите по картините, окачени на стените. Плотовете на масите бяха покрити с драскотини, вдлъбнатини и следи от нагорещено желязо. Те изглеждаха стари, но въпреки това Ричър подозираше, че всичко е резултат от фабрична обработка, а не от дългогодишна употреба.