В заведението нямаше други клиенти, затова сервитьорката с посивели коси и рокля на розови каренца им посочи да си изберат маса. Хана и Ричър се настаниха в далечния ъгъл. Ричър го предпочете, тъй като мястото му позволяваше да държи под око входа, а също и коридора към тоалетните. Сервитьорката им връчи две менюта и ги остави да направят своя избор. Това не отне кой знае колко време. Изборът и бездруго не бе голям. Ресторантът бе рай за любителите на стекове, останалите клиенти просто нямаха късмет.
Хана и Ричър си поръчаха храна и изчакаха мълчаливо сервитьорката да им я поднесе. Желанието за разговори явно бе угаснало у Хана. Ричър също нямаше какво ново да каже. Изминаха десет минути и възрастната жена се появи с поръчките им. Големи купчини месо и картофи без никакви зеленчуци. Ричър остана доволен, Хана — не толкова. Тя отряза парченце от крайчеца на стека и задъвка разсеяно. Едва преглътна и две картофчета. А после побутна чинията си.
— Съжалявам — изправи се тя. — Не искам да развалям купона, но съм капнала. Едва си държа очите отворени. Отивам в хотела. Трябва да се наспя. Ще те чакам сутринта до пикапа.
— Добре. В шест устройва ли те? — попита Ричър.
— Идеално. Лека нощ.
Ричър взе един вестник от стойката, изработена от стари подкови и окачена на стената до вратата, и прочете новините, докато довършваше вечерята си. Той изяде и недокоснатата храна от чинията на Хана. Прокара всичко това с две чаши кафе. Накрая остави достатъчно пари и за двете поръчки плюс бакшиш и си тръгна.
Престоят на четири от спирките по маршрута на „Грейхаунд“ от Ел Пасо до Далас бе съвсем кратък. Точно толкова, колкото част от пътниците да слязат и местата им да заемат други. Натри от спирките престоят бе по-дълъг. Двайсет или двайсет и пет минути. Достатъчно човек, който се е схванал от продължителното седене или пък е огладнял, да се поразкърши или да си вземе нещо за хапване.
Джед Стармър не стана от мястото си по време на нито един от престоите, кратък или дълъг. Защото имаше нещо наум. Полицията. Ченгетата се бяха появили в Ел Пасо. С негова снимка в ръка. Имаше само един човек на света, който би могъл да им предостави такава. Само един човек, който би могъл да позвъни на 911. Приемната му майка. Тя бе съобщила, че Джед е изчезнал. Или пък го бе обявила за крадец. Тя се притесняваше за него. Или пък му бе бясна. Джед знаеше на коя от двете възможности да заложи. И знаеше, че верният отговор няма значение. Важното в случая бе какво ще направи полицията. Ченгетата можеха да решат, че след като момчето не се е качило на автобуса за Ел Пасо, издирването му в тази посока е напълно безсмислено. В такъв случай Джед бе в безопасност. Поне за известно време. Но ченгетата можеха да продължат да го търсят по всички спирки от маршрута. Чак до последната. В такъв случай Джед бе обречен.
Момчето не знаеше какво ще направи полицията и тази несигурност го изяждаше отвътре. Всеки път, когато автобусът спреше някъде, Джед изпадаше в паника. Дори това да бе най-обикновено кръстовище. Дори да бе заради натовареното движение. Джед си представяше как вратата се отваря. Как някое ченге се качва по стъпалата. Как продължава по пътеката. Осветява с фенерче лицето на всеки пътник. Заспал или буден. Как сравнява лицето със снимката в другата си ръка. Снимката бе стара. Лицето на Джед определено се бе променило за последните четири-пет години. Поне така предполагаше. Надяваше се. Но се заблуждаваше. Онзи младеж, който седеше отзад, бе забелязал приликата. Невъзможно бе ченгетата да я пропуснат. Те бяха обучени за подобни случаи. И щяха да го познаят. Да го сграбчат. Да го свалят от автобуса. И да го върнат в Ел Ей. При приемната му майка. Или да го тикнат зад решетките.
Автобусът спря седем пъти. Седем пъти вратата се отвори. Три пъти някой се качи. Но всеки път се оказваше, че това е пътник, а не полицай. Което означаваше, че ченгетата вече не издирват Джед.
Или пък го очакваха на последната спирка, в Далас.