Алармата събуди Лев Емерсън в пет часа и четиресет и две минути в четвъртък сутринта.
Прозвуча мелодия от „Музика за кралските фойерверки“ на Хендел. Силно. Емерсън я изключи. Не помръдна от мястото си още минутка-две в мрака, колкото да събере мислите си. Той лежеше на дивана в офиса в склада в Чикаго. Чувстваше се у дома си заради миризмата на груба, протрита кожа. Заради старата възглавница, допряна до бузата му. Емерсън бе нощувал тук толкова пъти през годините. Но не поради някоя от типичните причини мъжете да прекарват нощите далече от домовете си. Не заради скандал с жена си. Не защото бе прекалил с алкохола. Не защото миришеше на парфюма на друга жена. И не за да взема наркотици или да гледа порно. Той спеше тук поради естеството на своята работа.
Когато обикновен човек с обикновена професия има среща в далечен град рано сутринта, той може да пътува предишната вечер. Да прекара нощта в комфортен хотел. Да се наслади на здравословна закуска и да пристигне на срещата добре отпочинал, изпълнен с ентусиазъм. Емерсън не можеше да направи всичко това. Не и ако искаше да вземе със себе си професионалния си инструментариум. А той се състоеше от неща, които не можеше да качи на борда на самолет. Затова трябваше да ги пренесе по шосе. В някой от специалните си микробуси. На Емерсън не му допадаше и мисълта да остави въпросния микробус на обществен паркинг, където някой идиот да разбие вратата. Или да се опита да го открадне. Или да прояви нездрав интерес към товара му. Всичко това означаваше, че Емерсън трябва внимателно да прецени часа на тръгване. Да включи алармата. И да потегли в съответния час, колкото и неудобен да е той.
Когато бизнесът на Емерсън започна да се разраства, той нае специални хора, които да поемат подобни ранни поръчки. Хора, на които имаше доверие. Но той нямаше нищо против сам да върши тежката работа.
Особено когато въпросът бе личен. И тъй като в момента хората му бяха в Ню Джърси и наблюдаваха онзи кораб, хвърлил котва на дванайсет мили от брега, той нямаше друга опция. Всичко опираше до самия него. И до Грейбър, който спеше в съседния склад. Емерсън стана от дивана, отиде до бюрото си и включи малката машина за кафе. Бе преценил, че и двамата ще имат нужда от една хубава доза кофеин, преди да потеглят на път.
Джед Стармър идваше в Далас за първи път, но щом видя високите лъскави небостъргачи в далечината плюс онази кула, която наподобяваше топка за голф, кацнала върху пръчка, разбра, че е на крачка от целта.
Той впери поглед през прозореца на автобуса. Бе нащрек, постоянно се оглеждаше за сини и червени отблясъци. За полицейски патрулки. За униформени ченгета. За всеки, който би могъл да го търси. Момчето видя магазини. Офиси. Барове и ресторанти. Хотели. Административни сгради. Широк пешеходен площад.
Паметник на някакъв отдавна починал президент. Бездомници, легнали да спят направо на улицата. Но нито един човек, свързан със силите на реда. Поне доколкото можеше да прецени. Това означаваше, че ченгетата или не го издирват, или го очакват на автогарата.
Джед имаше чувството, че автобусът се влачи вече цяла седмица по улиците на града. Момчето подскачаше нервно при всяко превозно средство, което зърнеше. При всеки пешеходец на улицата. Но никой не му обръщаше внимание. Въпреки това Джед се свлече ниско на седалката си, когато шофьорът зави към автогарата. Последното, което видя, бе табелата на нещо, наречено „Линия „Тексаски затвори“. Джед никога не бе чувал за нещо подобно и самата идея го натъжи. Скоро самият той можеше да се окаже на път за пандиза и попаднеше ли зад решетките, никой нямаше да му дойде на свиждане. И нямаше да е от никакво значение има ли удобен транспорт до него, или не.
Шофьорът навлезе в отреденото му място, натисна леко спирачката, спря бавно и включи светлините. Част от пътниците изохкаха и придърпаха одеялата или палтата си, за да покрият лицата си. Други се изправиха и се протегнаха, а после излязоха на пътеката и тръгнаха към вратата. Джед не помръдна от мястото си. Ако можеше да стане невидим, непременно щеше да го направи. Вместо това обаче момчето наведе глава и погледна между седалките пред себе си. Вниманието му бе насочено към предната част на автобуса. Към горната част на стъпалата. За да види качва ли се някой. Нямаше никого. Нито нови пътници. Нито полицаи. Но до потеглянето на автобуса, на който Джед трябваше да се прекачи, оставаше един час и пет минути. А това бе достатъчно време цялото полицейско управление да се изтърси на автогарата.
— Ей, приятел? — Младежът от задните седалки се настани до Джед. — Благодаря, че ме изчака. Гладен ли си? Хайде. Време е за онази закуска, която ми обеща.