Джед спря на входа на автогарата и надзърна вътре. Фоайето представляваше голям правоъгълник със сиви плочи на пода и сводест таван — по-висок в средата и по-нисък в периферията. Едната стена бе заета от каси за билети, които бяха затворени в този ранен час. Имаше и автомати за продажба на билети. А също и автомати за продажба на закуски и напитки. По средата бяха разположени няколко редици червени пластмасови столове, част от които бяха заети от спящи хора. Зад тях бяха разположени щандовете, които интересуваха новия приятел на Джед. Те бяха само два. Единият продаваше пица, другият — различни видове бургери.
Не се виждаха ченгета. Засега.
Джед възнамеряваше да хапне съвсем малко. Искаше да стои тук колкото се може по-малко време. И да похарчи колкото се може по-малко пари. Очакваха го сериозни разходи и Джед бе наясно с това. Тогава обаче прочете менюто на щанда за бургери. Долови мириса на бекон. На наденички. На пържени картофки. Добрите му намерения се изпариха. Не бе слагал нищо в устата си от Ел Ей насам. Той бе толкова гладен, че краката му трепереха. Не успя да се сдържи и си поръча меню, което съдържаше почти всичко, което може да се изпържи във фритюрник, плюс допълнителна порция лучени кръгчета и кока-кола. Младежът от задната част на автобуса си поръча същото. Касиерката даде някакви нареждания на готвача отзад, след което се затътри бавно към касата. Тя удари няколко бутона и обяви гръмогласно крайната сума. Джед вече я бе пресметнал наум, включително възможно най-малкия приемлив бакшиш.
Той определено бе по-малък, отколкото касиерката би желала, но щеше да й се наложи да го преживее.
Джед бръкна в задния си джоб и потърси снопчето банкноти. Пръстите му не докоснаха нищо освен джинсов плат и протрити шевове. Джобът му бе празен. Той провери останалите си джобове. Всичките. Не откри нищо освен няколко монети и четка за зъби. Парите му бяха изчезнали. Всичките. Джед застина за миг в опит да проумее случилото се. А после коленете му омекнаха. Той залитна назад. Главата му се удари в пода. Светлините на тавана се превърнаха в многоцветни звезди, които се завъртяха и затанцуваха. После всичко потъна в мрак.
22
Ричър се събуди в пет и петнайсет в четвъртък сутринта. Взе си душ. Облече се. И излезе пред хотела точно в шест без десет. Застана отвън, както се бяха уговорили. От Хана Хамптън нямаше и следа. От пикапа на Сам Рот също.
Първоначално той реши да отиде на рецепцията и да попита кога Хана е напуснала хотела, но после се отказа. Нямаше смисъл. Независимо дали тя си бе тръгнала преди пет минути, или преди пет часа, пак нямаше да може да я настигне. Дори да разполагаше с кола, пак не би тръгнал след нея. Участието в тази мисия бе на доброволен принцип. Ако Хана се бе разколебала, по-добре щеше да е да не идва. Ричър щеше да направи грешка, ако я вземеше със себе си.
На бензиностанцията отсреща нямаше никакви коли, затова той тръгна пеша. Магистралата минаваше на няколкостотин метра от нея. Той предположи, че стигне ли разклона, лесно ще се намери кой да го качи. Рано сутринта, преди пътищата да се натоварят, имаше голям поток от камиони. Ричър се надяваше да попадне на шофьор, който си търси компания. Който си търси малко пари за гориво. Или събеседник, който да го държи буден след дългата нощ зад волана.
Слънцето вече се издигаше над хоризонта, но пейзажът не изглеждаше по-приветлив в сравнение с предишната вечер. Земята бе все така равна, суха и пожълтяла, скучна и безлична. Ричър предположи, че е изминал двеста метра, макар всичко наоколо да беше толкова еднообразно, че той имаше усещането, че не е помръднал и една крачка. Ричър забърза, но след няколко секунди спря. Чу някакъв шум зад гърба си. Дизелов двигател, който тракаше като влакова композиция.
Хана Хамптън отби от пътя и свали прозореца на дясната врата.
— Какво става? — попита тя. — Защо тръгваш без мен?
— Реших, че ти си тръгнала без мен — отвърна Ричър.
Хана погледна часовника си.
— Още няма шест. Разбрахме се да се срещнем в шест.
— Стар навик — сви рамене Ричър. — Там, откъдето идвам, казваме, че дойдеш ли навреме, значи си закъснял. Както и да е… Ти къде ходи? Мястото не ми се струва подходящо за сутрешни разходки.
— За кафе. — Хана посочи двете огромни чаши, напъхани в стойките в централната конзола. — Реших, че обичаш кафе. Но машината в бензиностанцията отсреща не бе почистена, продавачът закъснял. Наложи се да отида на друго място, на километър и половина от тук. Сгреших ли?