— В никакъв случай. — Ричър отвори вратата и се качи. — Много обичам кафе. Да не говорим, че чашата кафе гарантира далеч по-приветливо посрещане от пистолета вчера.
Джед Стармър се събуди два часа след Ричър. Намираше се в автобус на „Грейхаунд“. Но не в този, с който бе пристигнал от Ел Ей. А в друг, който пътуваше на изток и в момента приближаваше границата между Тексас и Луизиана.
Ако Джед бе самичък, можеше и да не стигне до автобуса. Той нямаше никакъв спомен да е идвал на себе си и да е ставал от пода на онази автогара в Далас. Спомняше си само, че се бе свестил на пластмасов стол, опрял глава на масата. Младежът от задната седалка на предишния автобус седеше срещу него. Между тях бяха оставени две табли, отрупани с храна. Луксозното меню с допълнителна порция лучени кръгчета и огромни чаши кока-кола. Точно това, което бе поръчал Джед. Точно това, което се бе опитал да плати, когато бе осъзнал, че парите му са изчезнали. Сега Джед реши, че най-вероятно е сбъркал. Парите сигурно още бяха в джоба му. Той изпита облекчение. Пъхна ръка в джоба си с надеждата върховете на пръстите му да докоснат банкнотите. За да се увери, че те са там. Джобът му обаче си оставаше все така празен. Джед изглеждаше объркан.
Младежът от автобуса каза:
— Ако се чудиш за храната, аз я платих.
— О! — възкликна Джед, който се опитваше да събере мислите си. — Благодаря…
— Кажи ми нещо. И не ме лъжи. Будалкаш ли ме?
— Какво? Не… Чакай… не разбирам.
— Каза, че ще платиш. Поръча храна. А после ме остави да платя сметката.
— Не го направих нарочно.
— А онзи припадък? Трябва да получиш „Оскар“ за него.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Наистина ли беше убеден, че имаш пари?
— Имам пари… имах. Сега вече нямам.
— Колко бяха?
— Триста долара.
— В какви банкноти? Десетачки? Двайсетачки? Петдесетачки?
— Двайсетачки.
Младежът поклати глава.
— Солидна пачка. Кога я извади за последен път?
Джед се замисли за момент.
— В Ел Пасо. Купих си вода. Не! Чакай. Водата беше от автомат, не използвах банкноти. Трябва да е било в Ел Ей. Във вторник. Тогава си купих билета и бургер.
— Цялото снопче банкноти ли извади? Или само толкова пари, колкото ти трябваха, за да платиш?
Джед сви рамене.
— Май извадих всичките.
— И прибра остатъка в джоба си?
— Да.
— Някой видя ли в кой джоб ги слагаш?
— Не знам… Възможно е, вътре беше пълно с хора.
— Някой застана ли близо до теб? Блъсна ли се в теб? Осъществи ли какъвто и да било контакт?
— Не. Чакай! Да. Онзи човек, който намери билета ми. Изпуснах го и… О!
— Точно така! О! Говори ли с този човек? Той зададе ли ти някакви въпроси?
— Разменихме няколко думи. Той каза, че ще пътува със същия автобус като мен, но после не се качи. Сега разбирам защо.
— Каза ли му къде отиваш?
— Не съвсем. Нищо точно не казах. Защо?
— Няма значение. А сега почвай да ядеш, преди всичко да изстине.
Младежът изяде всичко от таблата си и изчака Джед да навакса с храната.
— Добре — усмихна се той. — А сега да те закараме в болница. Трябва да те прегледат. Здравата си удари главата при падането.
— Не! — Джед погледна часовника си. — Следващият ми автобус тръгва след десет минути. Освен това съм добре.
— Трябва да звъннеш на деветстотин и единайсет и да съобщиш за онзи тип в Ел Ей.
Джед поклати глава.
— Трябва да подадеш сигнал. Да му попречиш да ограби още някого.
— Няма смисъл. Прекалено късно е. Той отдавна е изчезнал.
— Притесняваш се да позвъниш в полицията, нали? Опитваш се да избегнеш евентуална среща с ченгетата. Какво има?
— Не ме е страх. Просто нямам време.
— Загазил си.
— Не съм, казах ти.
— Какъв е проблемът тогава? Избягал си от вкъщи? Това ли е?
Джед отново поклати глава.
— Не. Не бягам от никого. Просто… местя се в друг щат.
— Наистина ли? Къде? Как? Къде ти е багажът? Какво ще правиш, когато пристигнеш там?
— Не знам.
Това са логични въпроси, помисли си Джед. Всъщност само две неща имаха значение. Къде щеше да спи вечерта, след като автобусът пристигнеше. И как щеше да продължи пътуването си на следващата сутрин. Два проблема, пред които бе изправен от самото начало. Сега обаче решаването им ставаше по-трудно, тъй като вече не разполагаше с пари. Но все щеше да измисли нещо. Част от седалките около него бяха заети от спящи хора. Идеята не го изпълни с въодушевление, но и той можеше да направи същото на автогарата в Джаксън. Нищо нямаше да му стане. А после Джед се сети за онази табела, която бе видял отвън. За автобуса до затвора. След като в Тексас имаше такава услуга, нищо чудно и Мисисипи да предлагаше нещо подобно. Това можеше да се окаже неговото спасение. Ако успееше да убеди шофьора да го качи гратис. Джед вдигна поглед и се усмихна с усилие.