Жената затвори очи и положи огромни усилия да не повърне. Тя знаеше какво ще види на улицата. Преди години един самоубиец се бе хвърлил пред автобуса й. Такива бяха рисковете на професията.
Мъжът на отсрещния тротоар видя много повече. Той видя автобуса, който се движеше на север. Видя жената, която пристигна на югоизточния ъгъл на кръстовището. Защото нищо не препречваше погледа му. Той стоеше достатъчно близо, за да се превърне в надежден свидетел. Показанията му гласяха, че жената е изглеждала притеснена. Нервна. Мъжът заяви, че е видял как тя поглежда часовника си. Отначало решил, че бърза за някъде. Жената обаче не бързала. Тя спряла. Останала на място — макар да потрепвала нервно, — докато автобусът почти се изравнил с нея. Докато не останала никаква възможност шофьорът да натисне спирачките или да извие волана.
И тогава се хвърлила под колелата.
Жената сама се хвърлила. Свидетелят бе категоричен. Не, не се спънала. Не паднала. Направила го напълно съзнателно. Проличало си по момента, който избрала. По ускорението, което придобило тялото й. По посоката, в която тръгнало то. По траекторията, която следвало. Не било възможно това да е нещастен случай. Жената го направила нарочно. Свидетелят не виждаше друго обяснение.
Единственият, който видя цялостната картина, бе Ричър. Зрителното му поле бе абсолютно чисто, освен това зрителният му ъгъл бе далеч по-широк. Той видя жената и мъжа, които чакаха да пресекат в различни посоки. Видя и третия човек. Мъж. Около един и седемдесет и осем. Слаб и жилав. Облечен в сив суичър с качулка и джинси. Застанал от същата страна на кръстовището като жената. На не повече от два метра и половина от нея. На една крачка от бордюра. Мъжът стоеше напълно неподвижен.
Той бе избрал мястото много внимателно. Това бе очевидно. Намираше се достатъчно близо до пешеходната пътека, затова не привличаше внимание като човек, който се шляе безцелно. В същото време бе достатъчно далече от жената, за да не бъде свързан по никакъв начин с нея. И все пак той стоеше достатъчно близо, та когато автобусът приближи, да направи две крачки и да застане до жената. Движенията му бяха плавни. Грациозни. Той приличаше повече на сянка, плъзнала се по тротоара. Жената изобщо не забеляза, когато непознатият се появи до нея. Изобщо не забеляза, когато кракът му застана пред глезена й.
Мъжът постави длан върху гърба й, точно между лопатките, и я бутна. Движението му бе едва забележимо. Икономично. Нищо драматично. Нищо, което повечето минувачи да забележат. Но напълно достатъчно за неговите цели. Това бе сигурно. Нямаше опасност жената да политне напред и да се блъсне в предницата на автобуса. Нямаше опасност жената да се отърве с няколко фрактури и мозъчно сътресение. Кракът на мъжа се погрижи за това. Той попречи на жената да използва собствените си крайници. Кракът на мъжа я накара да се завърти, без да помръдне глезени, и да размаха ръце. А това гарантираше, че тя ще се просне хоризонтално на земята.
Ударът в гърба изкара въздуха от тялото на жената. Това бе последният й дъх. Защото половин секунда по-късно предното колело на автобуса премаза корема й и го сплеска.
4
Автобусът спря под ъгъл спрямо тротоара, сякаш бе откраднат от някой пияница и после изоставен, когато това уж невинно забавление бе започнало да губи своята невинност. Предницата на автобуса блокираше част от кръстовището. Ричър видя как номерът на автобуса, изписан на електронното табло над вратата, изчезва, заменен от ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ! Той видя и краката на мъртвата жена. Те се подаваха изпод автобуса почти по средата между предните и задните колела. Едната й маратонка бе изхвръкнала. Мъжът, който я бе блъснал, извади от задния джоб на джинсите си черна найлонова торба за боклук. Отвори я. Приклекна до босия крак на жената. Пъхна ръка под автобуса. Хвана нещо и го извади. Ричър видя, че това е чантата на жената. Мъжът я прибра в торбата за боклук. Изправи се. Оправи качулката си. И тръгна бавно и спокойно на юг, за да се скрие от погледите на всички наоколо.
Ричър хукна към автобуса и прекоси улицата по диагонал. Тротоарът започваше да се изпълва с хора, които излизаха от магазините, кафенетата и офисите, за да огледат тялото. Един мъж с костюм дори спря колата си и излезе, за да види по-добре. Никой обаче не обръщаше внимание на мъжа с качулката. Той вече бе достигнал периферията на тълпата. Ричър разбута зяпачите, за да си проправи път, и дори запрати един от тях по задник на земята. Мъжът с качулката остави зад гърба си и последния минувач. След което ускори крачка. Ричър го последва, като също забърза. Разблъска няколко души и хукна отново. Мъжът бе на двайсетина метра пред него. Ричър съкрати разстоянието на петнайсет метра. Четиринайсет… Тогава мъжът с качулката чу стъпките за гърба си. Погледна през рамо. Видя Ричър да го следва. И хукна, като продължаваше да стиска в ръка торбата за боклук. Той пъхна другата си ръка под качулката. Натисна уреда в дясното си ухо. Излая две-три изречения, след което свърна в уличката, появила се от лявата му страна.