— Как да се свържа с него?
— Има го в телефона ми. Ще ти дам номера му. Слушай, казвам ти истината. Преди четири седмици Карпентър просто изчезна. Може да се е отказал. ФБР може да го е спипало. Не знам. Но не успееш ли да се свържеш с него, не си мисли, че съм те излъгал.
Грейбър вдигна от пода панталоните на мъжа и извади телефона му от един джоб.
— Парола? — попита той.
Мъжът продиктува няколко цифри.
Грейбър натисна няколко клавиша и попита:
— Карпентър, нали? Имаш негова снимка? Това шега ли е?
— Той не забеляза, че го снимам — отвърна пленникът. — Направих го, за да имам средство за натиск. Не че сега имам полза от него.
— Кой го е грижа за снимката на изчезнал човек? — засмя се Емерсън. — Къде да го открием?
— Не можете — заяви пленникът. — Телефонът е единственият начин да се свържа с него.
— Как тогава изпращате заявките?
— Не ги изпращаме. Не можем. Не и докато с нас не се свърже заместникът на Карпентър. В момента използваме алтернативни доставчици.
— Как плащате на Карпентър?
— Отначало в брой. Напоследък в биткойни. Те са непроследими.
— Кой взема стоката? И откъде?
Мъжът изхърка, после отговори:
— Нямам представа откъде.
— Но имаш представа кой.
Пленникът не отговори.
Емерсън извади клечка кибрит от кутията.
— Добре, добре! Използваме един спедитор. От Виксбърг, Мисисипи. Казва се Лафърти. Той работи сам. Добър специалист е.
— Адрес?
— В телефона.
— Добре. Искаш ли да ни кажеш още нещо?
— Не, нищо! Казах ви всичко! Повече, отколкото трябваше! Моля ви, пуснете ме!
— Всичко по реда си. А стоката за моя син? Ти ли я уреди? Беше ли брънка от тази верига?
Мъжът затвори очи и кимна едва забележимо.
— Искам да го чуя! — нареди Емерсън.
Пленникът отвори очи:
— Да. Аз я уредих. Мога ли да си вървя сега? Ако искате компенсация, мога да я уредя. Аз съм единственият, който може.
Емерсън загреба пълен черпак и изсипа гела върху корема на мъжа. Загреба още един и го изля върху гърдите му. Грейбър върна капака на мястото му и затъркаля варела към изхода. Тогава Емерсън запали клечка кибрит.
— Компенсация? — попита Емерсън. — Не. Но можеш да си вървиш. Да си свободен. Като сина ми, когато приключихте с него. Само че ти ще си тръгнеш по-бързо. Може би с малко повече болка.
Автобусът на „Грейхаунд“, с който пътуваше Джед Стармър, пристигна на автогарата в Джаксън, Мисисипи, в четвъртък, малко след един и петнайсет следобед. Повече от четиресет часа след като бе потеглил от Ел Ей. Четирима души наблюдаваха пристигането му. Двама от тях следяха специално този автобус. Другите двама следяха всички превозни средства, които пристигаха от запад.
Втората двойка работеше в затвора на „Минерва“ в Уинсън. Тя бе пристигнала на автогарата в три следобед. Със специална задача. Двамата мъже бяха отегчени. Уморени. И подозрителни. Подозренията им бяха насочени към другите двама. Те бяха привлекли вниманието им още с появата си във фоайето на автогарата. Другите двама бяха млади. Осемнайсет-деветнайсетгодишни, най-много двайсет и една или две. Те бяха облечени в светли ризи с къси ръкави, разкопчани така, че да се виждат мръсните бели тениски отдолу. И двамата бяха обули къси панталони, и двамата не носеха чорапи. Единият беше със сандали, другият с маратонки, стари и напукани, без връзки. Косата и на двамата бе дълга, рошава, сплъстена. Единият бе блондин, другият — брюнет. И двамата не се бяха бръснали скоро. И двамата не приличаха на порядъчни граждани. Това бе сигурно. Но не то, а езикът на тялото им притесняваше двамата наблюдатели. Младежите не можеха да стоят на едно място. Не можеха да скрият напрежението в ръцете, краката или вратовете си.
Животът на надзирателите в затворите зависи от техните инстинкти. От способността им да забелязват проблемите навреме. Те просто нямат избор предвид обстоятелството, че съотношението между затворници и надзиратели е двеста към едно. Нещата бързо могат да се объркат. А случи ли се това, няма спиране. Не и без да се пролее кръв. Затова, ако двамата от „Минерва“ бяха дежурни, а мърлявите младежи бяха затворници, те щяха да им се нахвърлят незабавно. Без колебание. Щяха да ги натикат обратно в килиите им и да ги оставят в изолация, докато разберат какво са намислили. Колкото и време да бе необходимо. Но тук, в свободния свят, хората от „Минерва“ не можеха да направят нищо.
Освен да наблюдават.
На всеки две-три минути русокосият изваждаше телефона си и забиваше поглед в екрана.
Единият от хората на „Минерва“ смушка партньора си.