— Видя ли това?
— Разглежда някаква снимка — отвърна другият. — Не мога да видя чия. А ти?
Първият поклати глава.
— Ъгълът е много неудобен. Мога да различа само някакъв силует, нищо повече. Но знаеш ли какво означава това? Те не са дошли тук заради човек, когото познават. Търсят непознат.
Вторият се замисли за момент.
— Ние сме тук. Те са тук. Какви са шансовете?
— Ако търсят същия човек като нас, не са тук, за да го спрат. Я им виж габаритите. Чу ли какво е направил онзи с Робърт и Дейв в Колорадо?
— Може би са тук, за да му помогнат. Да му осигурят кола например. Ако търсят същия тип.
— Което е чудесна новина.
— Защо?
— Брокман ни изпрати да спипаме един човек, а ние ще му заведем трима. Би трябвало да ни даде бонус за това.
— Ами ако тези търсят някой друг?
Първият сви рамене.
— Не е наш проблем.
Джед слезе последен от автобуса. Той реши, че предната част на автогарата изглежда приветливо и дори уютно. Фасадата се открояваше с вълнообразни навеси и неонови табели като старовремски киносалон. Задната част на сградата, където слизаха и се качваха пътниците, бе съвсем друго нещо. Тя бе покрита с навес, под който бе тъмно, пълно със сенки. Това място изпълни Джед с лоши предчувствия. Той не искаше кракът му да стъпи там. Затова остана на седалката, притиснал гръб към облегалката. Момчето се преструваше, че просто не е там, но в един момент шофьорът се обърна и го погледна. Джед нямаше избор. Трябваше да приеме неизбежното. Той тръгна по пътеката и слезе бавно по стъпалата.
За хората от „Минерва“ бе очевидно, че Ричър няма да пристигне с този автобус. Както не бе пристигнал и с предишните четиресет и седем, които двамата бяха наблюдавали. Което означаваше, че ще им се наложи да чакат още. Поне още един автобус. Единственият въпрос бе дали щеше да им се наложи да го направят сами. Или дали онези две хлапета щяха да останат. За момента те не проявяваха никакъв интерес към слезлите пътници.
Но само до момента, в който се появи Джед.
Момчето се огледа и забърза към въртящата се врата, която водеше към салона на автогарата. Русият отново погледна телефона си. А после тръгна към Джед.
Застана зад него и хвана лявата му ръка. Изпъна десния си показалец и го заби в бъбрека на Джед. Накрая се наведе и прошепна нещо в ухото му. Тогава и двамата завиха наляво. Към изхода, който водеше към улицата. Тъмнокосият вече бе там. Той се огледа във всички посоки и даде знак на своя колега да продължи. След секунди и тримата изчезнаха от погледите на хората от „Минерва“.
24
Някои хора избират хотелите, в които отсядат, на напълно случаен принцип. Други са по-взискателни. Те вземат под внимание най-различни фактори. Цена. Местоположение. Удобства. Квартал. Дискретност на персонала в зависимост от това какво възнамеряват да правят по време на престоя си. И с кого възнамеряват да го правят.
Емерсън и Грейбър подходиха изключително внимателно към избора си на хотел в Сейнт Луис този четвъртък. Те обаче се интересуваха от едно-единствено нещо. Паркинга. Той трябваше да бъде голям и да бъде разположен по такъв начин, че поне част от местата да не се виждат от основната сграда. След като двамата излязоха от склада, Грейбър прекара поне половин час на телефона. Той прегледа няколко сайта с отзиви за различни хотели, докато избере подходящото място. После Грейбър превключи на любимото си приложение с карти и започна да увеличава и да върти изображението, за да огледа паркинга от всички страна. Мястото изглеждаше обещаващо на екрана. Но когато двамата с Емерсън пристигнаха в хотела, установиха, че половината паркинг е бил продаден в периода след сателитното заснемане на района. Мястото, което ги интересуваше, се оказа скрито зад строителна ограда, украсена с компютърни изображения на бъдещата офис сграда, която щеше да изникне тук.
Емерсън и Грейбър продължиха към следващия хотел в своя списък. Паркингът бе по-малък, но часът бе достатъчно ранен и голяма част от местата бяха свободни. Грейбър спря микробуса на най-отдалеченото от тях и Емерсън тръгна към рецепцията. Той нае една стая и плати за цяла вечер, макар да знаеше, че ще потеглят в един и половина през нощта. Така щяха да имат време да стигнат до Виксбърг, Мисисипи, и да разполагат с около час за наблюдение, преди доставчикът, когото търсеха, да се появи на работа. Този график им оставяше дванайсет часа, които да запълнят по свое усмотрение. Емерсън прецени, че е най-добре да си починат малко. И бездруго бяха станали рано и бяха изминали дълъг път от Чикаго. Сутринта им също се бе оказала натоварена. Затова решиха да разделят времето на четири смени. Емерсън и Грейбър щяха да се редуват — единият щеше да стои в микробуса, другият — в стаята, след което щяха да се сменят. Стаята щеше да бъде много по-комфортна, затова пък микробусът бе много по-важен. Съдържанието му бе прекалено ценно, за да бъде оставено без надзор. И ако някой полицай откриеше какво превозват, щеше да им бъде много трудно да дадат приемливо обяснение.