— Какви хора?
— Двама колеги.
— А те откъде ме познават?
— Срещнали сте се преди два дни в някакво градче в Колорадо.
— Разбирам — усмихна се Ричър. — Къде са те сега?
— В Уинсън, предполагам. Още са на легло.
— Ще намеря време да се отбия и да проверя състоянието им, докато съм в града. Може да им занеса малко грозде. А сега ми разкажи за Брокман. Той добър шеф ли е?
— Предполагам.
— А свестен тип ли е?
— Ако те хареса.
— Добре. Видях какво се случва с хората, които не харесва. В Колорадо. Ето какво ще направя. Ще отида в Уинсън. Ще създам малко проблеми на господин Брокман. Може би малко повече, отколкото очаква. И когато приключа, ще се погрижа да разбере каква неоценима помощ сте ми оказали.
— Не, моля те! Не го прави! Той ще ме убие!
— Съжалявам. Вече взех решение. Освен ако…
— Освен ако какво? Какво искаш? Пари? Не е проблем. Мога да…
— Не искам пари, а информация. Става нещо странно в счетоводството на „Минерва“. Искам да знам какво.
Мъжът облещи очи.
— В счетоводството? Нищо не знам. А и откъде бих могъл да знам?
Ричър го изгледа продължително. През годините бе развил остро чувство, което му помагаше да прецени дали го лъжат, или не. Обикновено той стимулираше своя събеседник да говори истината, но в този конкретен случай изпита разочарование от честния отговор. Това означаваше, че този нещастник е напълно безполезен. Затова Ричър го удари в лицето и проследи с поглед как тялото му се свлича на земята.
— Беше ли наложително? — попита Хана с ръце на кръста. — Той не представляваше заплаха. Ти вече му бе взел пистолета.
— Ами резервният, скрит в кобур на глезена? — възрази Ричър. — Ами ножът в чорапа?
— Имал е още един пистолет? И нож?
— Можеше да има. Изчакаш ли да провериш, ти ще се озовеш на земята. И няма да станеш. Тези типове работят заедно с хората, които убиха Сам. Които убиха Анджела. Те не ни доведоха тук, за да ни почерпят кафе с бисквити.
Хана замълча за момент, след което пристъпи към първия мъж, когото Ричър бе нокаутирал.
— Мъртъв ли е?
— Предполагам, че може да си е счупил врата — сви рамене Ричър.
— Не те ли е грижа?
— А теб грижа ли те е, когато настъпиш някоя хлебарка?
— Но той не е хлебарка.
— Да. Той е нещо по-лошо. Той е човек. Имал е избор.
— Знаеш ли какво? Прав си. — Хана пристъпи напред и изрита мъжа в ребрата. — Той сам е избрал това. Избрал е да помогне на убийците на Сам. Убийството на Сам не е случайно. Направили са го с някаква цел, с някаква изгода. Те са мръсници. Мразя ги. Мисля, че трябва да спипаме всичките, до последния.
— Напълно съм съгласен.
— Добре. Какъв е следващият ни ход?
26
Бе въпрос на баланс.
И той възникна, тъй като гостите на церемонията, която щеше да се проведе на следващия ден, трябваше да бъдат разделени на две групи. Тези, които щяха да присъстват лично. И онези, които щяха да я наблюдават от разстояние. По телевизията или онлайн. Проблемът се криеше в това как да се представи еднакво добре и пред двата вида аудитория. Останеше ли прекалено статичен, щеше да изглежда скован пред живата аудитория. Но ако говореше и жестикулираше прекалено оживено, щеше да заприлича на маниак на екрана. Камерите щяха да подскачат насам-натам, за да уловят движенията му. Щеше да изглежда така, сякаш е изпаднал в бяс. Никой не му го каза в очите — всички твърдяха, че речта му е била истински триумф, — но Бруно Хикс смяташе, че точно така е изглеждал предишния път, когато невинно осъден излезе на свобода. Защото тогава наистина се увлече. Попи енергия от събраните хора: Преля от ентусиазъм. Въодушеви се прекомерно. Като човек, който се забавлява без задръжки и се чувства отлично на момента, но следващият ден определено не е никак забавен. А благодарение на Ютюб въпросният следващ ден щеше да остане завинаги онлайн и за следващите поколения.
Решението се криеше в по-добрата подготовка. Хикс не се съмняваше в това. Той вече бе научил думите си наизуст. И щеше да изнесе зашеметяваща реч. Да се погрижи да завладее и двете аудитории едновременно. Реалната и виртуалната. Това щеше да бъде невероятно постижение. За целта той разработи нова система. Комбинация от стара и нова технология. За начало Хикс нареди на служителите от поддръжката на затвора да монтират огромни огледала на една от стените в заседателната зала. А после те трябваше да поставят две малки видеокамери, предназначени по принцип за по-динамични спортове. Като ски, планинско колоездене или рафтинг. Хикс не се интересуваше от здравината им. Не се интересуваше дали работят под вода. Важното бе, че те се активираха гласово. Затова той постави едната камера върху обикновен статив до себе си и го насочи към огледалото, за да е наясно какво ще виждат гостите. А после монтира другата върху мини статив, разположен вдясно от трибуната. Тази камера бе насочена право към лицето му. Тя го показваше в едър план, както често правят операторите от новинарските емисии. Хикс възнамеряваше да задейства двете камери едновременно само с гласа си. Да произнесе речта си няколко пъти, като използва различни изражения, жестове, движения. А после да изгледа записите на екрана на своя компютър и да избере най-добрата комбинация.