За целта Хикс бе отделил два часа и бе предупредил секретарката си да не го безпокои, освен ако в затвора не избухне бунт. Той се качи на сцената, включи камерите и тъкмо да започне записа, когато вратата на конферентната зала се отвори.
Хикс се обърна и извика:
— Какво има?
В стаята влезе Деймън Брокман. Той спря сравнително далече от сцената и каза:
— Оказа се прав.
— Разбира се, че съм прав — отвърна Хикс, погледна обектива на по-близката камера, отвори уста, но спря и попита: — За какво съм излязъл прав?
— За онзи скитник от Колорадо. Ричър. Опитал се е да дойде тук.
— Опитал се е?
— Хората ни на бензиностанцията на Двайсета магистрала са го видели.
— Спрели ли са го?
— Идентифицирали са го.
— Добре, това означава, че са го видели. Питам дали са го спрели.
— Нямаме връзка с тях, откакто изпратиха снимката му. Вероятно го обработват в момента. Изпратих Харолд да им помогне.
— Харолд?
— Харолд Кийн. Момчетата го наричат Дребосъка. Видиш ли го, веднага ще го познаеш. Работи при нас от десет години. Прехвърлихме го от Атланта. Висок почти два метра, тежи сто и четиресет килограма. Докато е работил в Джорджия, е спечелил сребърен медал от „Най-силният човек в Америка“. Две години поред.
— Само сребърен?
— Бруно, направи ми услуга. Не го казвай пред него.
— Голям кибритлия, а? Добре. Но ще му трябва време, докато стигне там. Изпрати и хората от „Мегамарт“. Пътният възел с магистрала шейсет и едно е много по-близо.
— Непременно.
— И отзови хората от автогарата в Джаксън. Няма смисъл да остават там.
— Ще им изпратя съобщение. А хората от онзи участък в ремонт на магистрала осемдесет и седем?
— Остави ги засега. За всеки случай. Докато не се уверим, че проблемът с този Ричър е решен.
— Ясно.
— Добре. Изпрати съобщенията. А после можеш да се върнеш и да изгледаш репетицията ми за утре.
— С удоволствие, но съм затрупан с работа. Изникнаха какви ли не проблеми. За съжаление, ще трябва да се заема с решаването им и да откажа това примамливо предложение.
Следващата задача на Ричър бе да провери дали човекът, когото първо бе ударил, още е жив.
А той наистина беше жив. Имаше пулс. Съвсем слаб, но все пак пулс. Ричър пет пари не даваше дали мъжът е жив, или не. Но само на емоционално ниво. Проблемът бе чисто рационален. Той трябваше да знае дали има работа с боклук, от който да се отърве, или с противник, когото да остави извън играта.
Ричър прибра пистолетите на двамата, които продължаваха да лежат в безсъзнание. Намери и телефоните им, хвърли ги на земята и ги смачка с тока на обувката си, а след това запрати парчетата през оградата. После с помощта на Хана прерови джобовете им. Не откри нищо изненадващо в тях. Всеки носеше портфейл с банкова карта, шофьорска книжка и служебен пропуск от „Минерва“. Единият разполагаше с две банкноти от по двайсет долара, другият — с шейсет. Ричър прибра парите. Трябваше да си купи нови дрехи. Той взе и ключа за кола, който откри. Върху масивната пластмасова кутийка стоеше логото на „Мъркюри“, а на ключодържателя до нея бе окачено дистанционно.
Ричър свали обувките и на двамата, след което ги хвърли през оградата. После свали джинсите и тениските им, които последваха обувките. Накрая свали и чорапите им. Те бяха дебели, плътни, от здрава материя. От онези, които носят планинарите или хората, които практикуват по-динамични спортове. Чорапите бяха леко влажни, но Ричър не обърна внимание на това и изпробва здравината им. Дръпна ги силно, за да види докъде ще се разтегнат. Или скъсат. Те поддадоха малко, но издържаха. Ричър предположи, че ако не друго, това поне ще ги забави малко, затова използва чорапите, за да завърже глезените, а после и китките им зад гърба. Накрая замъкна мъжете до основата на стената, където вероятността някой да ги открие бе най-малка. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато му хрумна нещо.