Ричър продължи да тича, докато не се озова на половин метър от началото на пресечката. Тогава спря. Ослуша се. Не чу нищо, затова приклекна, пристъпи напред и надзърна зад ъгъла. Предполагаше се, че ако мъжът със суичъра е въоръжен, ще насочи пистолета си на нивото на главата му. Ако имаше нож, щеше да замахне към корема му. Но Ричър не регистрира заплаха. Не забеляза реакция. Затова се изправи и пристъпи напред.
Тази задна уличка се оказа най-чистата, по която той някога бе ходил. Стените на околните сгради бяха от светли тухли. Те изглеждаха нови, а зидовете — равни. Нямаше нито един счупен прозорец на първия етаж. Аварийните стълби бяха боядисани наскоро. От двете страни бяха подредени контейнери за боклук. При това на равно разстояние един от друг. Някои бяха зелени. Някои сини. Всичките имаха капаци. Никой не преливаше от смет, по земята също не се търкаляха боклуци.
Мъжът с качулката бе на десетина метра пред Ричър. Той бе опрял гръб на стената вляво. Изглеждаше напълно спокоен, а торбата за боклук лежеше в краката му. Ричър пристъпи към него и скъси разстоянието до шест метра. Тогава мъжът повдигна суичъра си. В колана му бе мушнат масивен черен пистолет.
— Спри! — каза той. — Това е достатъчно близо!
Ричър не спря. И съкрати разстоянието до три метра.
Мъжът постави ръка върху дръжката на пистолета.
— Спри! — повтори той. — Да ти виждам ръцете! Не е нужно някой да пострада. Трябва да поговорим.
Ричър съкрати разстоянието до малко повече от метър.
— Още някой — уточни той.
— Какво? — възкликна мъжът.
— Някой вече пострада. Жената, която бутна. Трябваше ли да го правиш?
Мъжът отвори уста, без да изрече нито дума.
— Легни на земята — нареди Ричър. — Ръцете на тила, пръстите сплетени.
Мъжът не реагира.
— Може би няма нужда още някой да пострада — каза Ричър. — Под „още някой“ имам предвид теб. Всичко зависи от следващите ти действия.
Мъжът посегна към пистолета. Беше бърз. Но недостатъчно бърз. Ричър сграбчи китката му я изви надясно, при което го завъртя с лице към стената.
— Спри! — Гласът на мъжа затрепери изведнъж. — Чакай! Какво правиш?
— Проверявам дали ти харесва — отвърна Ричър. — Няма автобус, но пък има тухли. Те би трябвало да свършат работа.
Ричър пусна китката му. Вдигна ръка. Постави я между лопатките на мъжа. И го блъсна. Мощно. Жестоко. Яростно. Много по-силно от необходимото. Мъжът с качулката направи опит да избегне сблъсъка, но нямаше никакъв шанс. Силата, която го запрати в стената, бе огромна. Лицето му се удари в тухления зид и той се свлече на земята, сякаш костите в краката му изведнъж се бяха разтопили. От раните на челото му потече кръв. Носът му бе счупен. Имаше голяма вероятност да се задуши. Или да се удави в собствената си кръв.
Ричър не се интересуваше от крайния резултат.
5
Първоначалното намерение на Ричър бе да хване мъжа със суичъра и да го върне при автобуса. Там щеше да изчака пристигането на полицията. Но когато взе черната торба, той спря. В нея бе чантата на жената. И нещо в тази чанта бе довело до убийството й. Ричър бе работил като военен следовател в продължение на тринайсет години. Старите навици умират трудно. Освен това той не чуваше сирени. Все още. Което означаваше, че разполага с малко време.
Ричър взе пистолета, който мъжът бе изпуснал, и го мушна в колана си. После подпря пребития на стената и пребърка джобовете му. Както очакваше, в тях не откри никакъв документ, който да съдържа име или адрес, но попадна на връзка ключове. Ричър избра най-острия от тях и го заби два пъти в черната торба, при което откъсна две широки, неравни ивици найлон. Той ги нави около ръцете си и извади чантата. Тя бе квадратна, с размери четиресет и пет на четиресет и пет сантиметра, изработена от изкуствена кожа, бежова на цвят, с дълга, тънка презрамка и две обикновени дръжки. Едната й страна бе опръскана с кръв. Затваряше се с цип. Ричър я отвори. Първото, което извади, бе портмонето на жената. В него откри шофьорска книжка, издадена в Мисисипи на името на Анджела Сейнт Врейн, и адрес в градче, наречено Уинсън. Плюс три банкноти от по един долар. Куп касови бележки от супермаркет и дрогерия. Снимка на Анджела в компанията на малко момиченце. На около три годинки. Семейната прилика бе очевидна. Майка и дъщеря. Не можеше да има никакво съмнение.