— Кажи ми отново какво имаше в чантата.
Ричър изброи всичко, което бе видял.
— Възможно ли е да е имало нещо скрито в хастара?
— Бях военен полицай. Знам къде хората крият разни неща.
— Добре, да се върнем на плика. Опиши ми съдържанието му отново.
— В него имаше досие на някой си Антон Бегович. Невинно осъден, който трябва да излезе на свобода утре. От „Минерва“ са поели разходите по обжалването на присъдата.
— Тези мръсници!
— Има ли нещо нередно в това невинно осъден да излезе на свобода?
— Не. Разбира се, че не. Просто… става дума за „Минерва“ При тях всичко е въпрос на реклама. Шефът им се казва Бруно Хикс. Той е доста известен. Не смее да отиде до тоалетната, без да се посъветва с някой специалист по връзки с обществеността как да се възползва от това. Обзалагам се, че са възложили на някой адвокат, който им е длъжник, да се заеме с обжалването напълно безплатно. А после ще вдигнат шум до небесата и ще представят нещата така, сякаш са ангели и светци. И всичко това, без да извадят и един цент от джоба си. Сам винаги се отнасяше с подозрение към тях.
— Защо?
— Сам често казваше, че ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то не е истина. Те плащат двайсет и пет процента над средната заплата за бранша. Рекламират това така, че всички да разберат. А после правят всичко възможно, за да не плащат извънреден труд.
— Къде…
— Чакай! Хрумна ми нещо. Ами ако този Бегович не е невинен? Ами ако е платил на „Минерва“, за да нагласят нещата около обжалването? А може и семейството му да е платило? После пък от „Минерва“ са опитали да изперат парите, но са допуснали счетоводна грешка. Анджела би могла да я забележи и да се досети, че става нещо нередно.
— Ако става въпрос за мръсни пари, защо изобщо им е притрябвало да ги вкарват в бизнеса? Защо просто не са ги взели?
Хана поклати глава.
— Можеш да зададеш подобен въпрос само ако никога не си купувал къща. Или кола. Или резервен чифт панталони. Голямата сума в брой привлича данъчните като червената кърпа бика. Ще ти се нахвърлят, преди да се усетиш. Не. Мисля, че тук се крие нещо. Освен това не бива да действаш сам. Ето какво ти предлагам. Идвам с теб. И докато ти си зает да отслабваш редиците на врага, както се изрази, аз ще стоя в хотела и ще се ровя в миналото на този Бегович. Ще открия всичко около процеса. Обжалването. Основанията за отмяна на присъдата. Ще разбера защо процедурата е отнела толкова време. Ще се свържа с някои от приятелите на Сам. Ще разбера какви слухове се носят в бранша. Ще открия истината.
27
Пет думи отекваха в главата на Джед Стармър, докато се криеше зад два контейнера за боклук от другата страна на автогарата на „Грейхаунд“: Аз съм служител на закона.
Гласът на мъжа достигна леко приглушен до мястото, на което лежеше Джед, но момчето бе сигурно в това, което бе чуло. То не разбра само какъв точно служител на закона е този мъж. Непознатият не носеше униформа. Партньорът му също. Затова Джед предположи, че са цивилни полицаи или федерални агенти. Високопоставени. Важни. Джед обаче не се интересуваше към коя точно служба принадлежат те или какъв ранг имат. Момчето бе доволно, че двамата се бяха появили в подходящия момент. То нямаше представа какво искаха онези типове, но бе повече от ясно, че то няма да е нещо хубаво.
Появата на двамата агенти едновременно радваше и ужасяваше Джед. Защото тя означаваше, че те са го издирвали. Момчето стигна до този извод от репликите, които чу. Явно младежът от автобуса се бе обадил в полицията. След като бяха приключили със закуската в Далас. Нали той все подканяше Джед да се обърне към ченгетата, но Джед бе отказал. Явно бе решил да вземе нещата в свои ръце. А това означаваше, че Джед трябва да промени плановете си. Той възнамеряваше да прекара нощта на пейките в автогарата и на следващата сутрин да продължи за Уинсън. Сега обаче не можеше да рискува да остане в града. Не и на обществено място. Джед нямаше избор. Трябваше да изчезне. Незабавно.
Ричър остави атласа, единия пистолет и недопитото си кафе в пикапа при Хана и се върна в бензиностанцията, за да се преоблече. Планът му беше съвсем елементарен. Щеше да отиде на разклона на двете магистрали, да открие следващите двама служители на „Минерва“ и да им даде това, което искаха.
Поне за момента.
Ричър предполагаше, че хората от „Минерва“ ще очакват да се появи с кола или пеша край пътя с надеждата някой да го качи на стоп. Видеха ли го в кола, нещата можеха да се усложнят. Нямаше да могат да го спрат веднага заради процедурата по идентификация, която следваха. Те щяха да го снимат, да изпратят снимката на хората от Колорадо и да изчакат отговора им. Което им оставяше две възможности. Можеха да последват колата му и да я спрат, щом получат потвърждение. Или можеха да останат на поста си и да предупредят своите колеги, заели позиция в покрайнините на Уинсън. И двата варианта не устройваха Ричър. Засичането и избутването на кола от магистралата при висока скорост и оживен трафик криеше рискове. Твърде възможно бе някой да пострада. При това фатално. Жертвите можеха да се окажат невинни шофьори и пътници. Ако онези двамата успееха да предадат информацията по веригата, това също нямаше да е от полза за Ричър. Той щеше да бъде на километри от града, а пристигнеше ли в Уинсън, щеше да се сблъска с нови трудности. Затова най-разумното бе да остане тук, където служителите на „Минерва“ очакваха да го заварят, и да се надява, че от компанията не са наели случайни хора.