Ричър плъзна ръка в джоба си и напипа дистанционното, откри горния десен бутон и го натисна с палец. А после огледа паркинга с надеждата да види как мигат светлините на някой автомобил.
Нищо не се случи.
Мъжът, който вървеше след него, възкликна:
— Ей! Какво правиш?
— Държа си панталоните да не паднат.
Мъжът изсумтя, сякаш думите на Ричър не успяха да го убедят.
Двамата продължиха да вървят. Ричър продължи да натиска бутона за отключване. Отново не видя примигващи светлини. Вече бяха стигнали почти до входа на бензиностанцията. Ричър предположи, че колата трябва да е оставена на друго място, затова реши да заведе човека от „Минерва“ зад сградата. Да раздели работата на два етапа. Ричър знаеше, че колата със сигурност не е паркирана вдясно, тъй като местата там бяха предназначени за автобуси. Затова реши да рискува и зави наляво. Отново натисна бутона. Този път видя чифт оранжеви мигачи да присветват бавно, продължително.
Въпросните светлини принадлежаха на автомобил, паркиран в последната редица, точно пред оградата, която опасваше бензиностанцията по целия й периметър. Местата от двете му страни бяха свободни. Това обаче бе фалшива аларма. Съвпадение. Моделът не съвпадаше. Форд краун виктория. Ричър бе виждал стотици такива по време на службата си в армията. И хиляди, след като бе напуснал. Единствената разлика бе, че този форд изглеждаше много по-чист от останалите. Боята му бе безупречна. Тъмносиня, почти черна. Лъскава, сякаш бе полирана наскоро. Джантите обаче бяха странни. Решетката на радиатора — също. Прозорците бяха затъмнени. Това приличаше повече на личен, отколкото на служебен автомобил на някой полицай. Затова Ричър се вгледа по-внимателно и забеляза логото на „Мъркюри“ там, където би трябвало да стои синият овал на „Форд“. Ричър не намираше обяснение, но все пак той не бе специалист по тези неща. А и нямаше време за мислене. Той плъзна палец и натисна бутона за заключване. Мигачите на колата примигнаха отново. По същия ленив маниер. Ричър предположи, че това вече едва ли е съвпадение.
— Насам — каза Ричър.
Той промени посоката и тръгна към багажника на колата, който бе опрял почти в оградата. Шофьорът я бе паркирал с предницата към изхода, за да може да напусне бързо паркинга в случай на необходимост. Ричър изчака човекът от „Минерва“ да го настигне, след което извади ключовете от джоба си и натисна бутона за багажника. Капакът се отвори, но само четири-пет сантиметра.
— За глупак ли ме смяташ? — попита мъжът зад гърба му. — Няма да го отворя.
— Както искаш — отвърна Ричър. — Аз ще го отворя. Не е нужно дори да приближавам. Но искам първо да ти задам един въпрос. За „Минерва“ ли работиш?
— Току-що направих десет години в компанията. Къде са моите приятели? Надявам се да не са в багажника.
— Изпратиха ви тук да ме търсите ли?
— Изпратиха ни на разклона на магистралата. Дойдохме тук, след като колегите са те видели. Какво има в багажника? Къде са приятелите ми?
— Изпратили са хора тук, а също и на автогарата. Къде още?
— Нямам представа. Нито са ми казали, нито съм питал. Стига приказки! Покажи ми какво има в багажника!
— Прав си. Стига приказки. Време е да…
Ричър удари мъжа право в лицето. Удари го с чело. Не отметна главата си силно назад. Не искаше да издаде какво предстои. Това ограничаваше силата на удара, но Ричър заложи на ръста и мускулите на врата си. Резултатът не бе най-силният удар, който някога бе нанасял, но все пак бе достатъчно ефективен. Мъжът залитна назад, като продължаваше да стои на краката си, но всъщност вече бе изгубил съзнание. Той се блъсна в оградата и се олюля. Ричър пристъпи към него. Хвана го, преди да падне на земята. Замъкна тялото му до багажника, напъха го вътре и затвори капака. Отключи вратите и седна зад волана.
28
Бруно започваше речта си три пъти.
Започваше. Но не успяваше да завърши. Така и не стигаше отвъд първите две изречения. Беше прекалено разсеян. Не можеше да мисли за нищо друго освен за онази бензиностанция. Продължаваше да се чуди какво ли се случва там. Той бе изпратил четирима души да се погрижат за един скитник. Лесна работа. Но така и не бе получил потвърждение. Не бе получил никаква информация. А този скитник се бе справил с лекота с хората му в Колорадо.
Хикс скочи от трибуната, излезе от залата и забърза по коридора към далечния край на другото крило на сградата. Към офиса на Брокман. Вратата бе затворена. Хикс не почука, а просто я отвори и влезе. За миг помисли, че Брокман не е тук. Столът зад бюрото бе празен. Креслото също бе празно. И тогава видя, че Брокман се е излегнал на дивана до прозореца. На пода до него имаше чаша кафе.