— Права си, но възможностите ни са ограничени. Двамата, които те нападнаха, трябва да са дошли с кола до тук. Можем да я намерим и да я вземем, но вероятността приятелите им да я познаят е доста голяма. Затова тя няма да ни е от полза. Можем да откраднем кола от паркинга, но ченгетата ще научат след броени минути и тогава ще се окажем в още по-лоша ситуация. Изобщо няма да стигнем до следващия капан, който хората на „Минерва“ са ни заложили.
— Да вземем нечия кола ли? Да откраднем? — Хана се усмихна и поклати глава. — Мислех си за не чак толкова радикално решение. За нещо по-законно. Предлагам да вземем кола под наем. В Джаксън сигурно има достатъчно възможности за това. И ако не искаме да пътуваме до там, можем да потърсим автомобил, който някой клиент е оставил на този паркинг. Може да е по-скъпо, но е по-удобно.
— Колко време ще отнеме?
Хана извади телефона от чантата си.
— Ще проверя дали има свободен автомобил. А после ще обмислим как да действаме максимално бързо. — Екранът грейна и телефонът се отключи. — Има и още нещо. Докато те чаках да се преоблечеш, преди да се появят онези гадняри, разгледах картата. Интересуваше ме останалата част от маршрута до Уинсън. Виж — Хана вдигна телефона, за да може Ричър да види екрана. — Забелязваш ли тази червена линия? Това е зона с натоварен трафик, може би дори задръстване. Проверих в интернет и се оказа, че там се извършват ремонтни дейности. Целият трафик се събира в една лента. Там ще ни заложат капана, а не на онзи хълм от хартиената карта. Това място е далеч по-подходящо. Ще заседнем в задръстване. Ще бъдем абсолютно безпомощни. Няма начин да ни пропуснат. Не и в автомобил, който познават. А няма друг маршрут, по който да продължим.
Ричър се замисли за момент.
— В интернет има ли информация как е организирано движението там? Светофари? Регулировчик с флагчета или табелка „спри/тръгни“?
— Не, но попаднах на чатове на роднини на затворници в Уинсън. Хората обсъждат проблемите, с които се сблъскват при посещенията си в затвора. Една жена споменава, че използват пилотен автомобил. Обикновено пикап с голяма светеща табела отзад. Той снове напред-назад. Шофьорите трябва да го изчакат и да го последват. Тази жена казва, че шофьорът е голям мръсник. Тя твърди, че той нарочно кара бавно. Заради него тя лично е изгубила половината от времето си за свиждане.
— Телефонът ти може ли да покаже сателитна снимка на мястото? — попита Ричър.
— Разбира се. — Хана натисна една иконка в ъгъла на екрана и завъртя телефона, за да може Ричър да види по-добре. — Картината не е в реално време. Няма да откриеш пилотката.
— Не ми трябва. — Ричър изучи внимателно изображението. — Интересува ме релефът. — Той кимна и добави: — Ще се справим. Можем да вземем кола под наем, но по-добре да използваме пикапа. Ако искаш, можем да поръчаме кола, която да ни чака пред хотела.
— Смяташ, че пикапът е най-подходящ, така ли? Сигурен ли си?
— Сто процента.
— Не се притесняваш за разходите, нали? Защото с удоволствие ще платя.
— Не става въпрос за пари. Довери ми се.
Хана посочи задната врата.
— Ами стъклото? Не можем да караме така.
— Ще го оправя с тиксо.
— С тиксо?
— Човек може да оправи всичко с тиксо.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Фолиото държи всички парчета стъкло. Трябва ни нещо, което да го закрепи за рамката. Тиксо.
— А ти имаш ли тиксо? Може би в някой от многобройните куфари в багажа ти? Защото, колкото и странно да ти звучи, аз лично не нося тиксо в чантата си.
— В магазина продават тиксо. Видях го по-рано.
— О! Ами добре.
— Ще отида да купя тиксо и сигнални ракети. Те също ще ни потрябват.
— Така ли? Защо?
— Ще регулираме движението по наше усмотрение.
Бруно Хикс отново репетираше. Камерите работеха. Този път той изнесе цялата си реч на един дъх. Много добре, каза си той. Но може и още по-добре.
Хикс тъкмо започна речта си отново, когато вратата на конферентната зала се отвори. Беше Брокман.
— Какво има пак? — попита домакинът.
Брокман замълча за момент, след което поклати глава и заяви:
— Беше прав. Отново.
— За какво този път?
— За бензиностанцията. Нещо не е наред там.
— Обясни.
— Харолд позвъни току-що. Пристигнал на мястото, но от нашите хора нямало и следа. Проверил навсякъде, където му се сторило логично да се скрият в засада. Нищо. Затова разширил периметъра на търсене. Проверил паркинга от началото до края. В един ъгъл, възможно най-отдалечен от сградата, до кутията за дарения на някаква благотворителна организация, попаднал на колата на Ник. Неговия мъркюри. Неговата радост и гордост. Харолд я огледал отблизо. Вратите били отключени, ключовете били на шофьорската седалка. Харолд решил да провери багажника. Оказал се прав.