Когато Ричър пристигна на мястото, зад пикапа на Хана се бяха събрали четирима души. Те се опитваха да го избутат от пътя, но без успех. От едната страна на кабината стояха трима шофьори, които не спираха да крещят, от другата — четирима.
— Стига! — извика Ричър, когато стигна на два метра от пикапа. — Стига сте викали! Връщайте се по колите си!
Шофьорът на повредения пикап изкрещя на свой ред:
— В никакъв случай! Този задник блокира пътя! Счупих си колата заради него! Трябва да си плати!
— Така ли? Това е моят пикап. Стои тук, защото аз наредих на шофьора да блокира пътя. Ако имаш проблем с това, значи имаш проблем с мен.
Ричър изгледа събралите се шофьори един по един. Спокойно. Хладнокръвно. Право в очите. Повечето от тях отстъпиха крачка назад. Само двама не помръднаха. Мъжът с повредения пикап дори пристъпи напред.
— Знаеш ли какво? Аз имам проблем. Колата ми не става за нищо! Ако ти си виновен, ще трябва да се бръкнеш дълбоко в джоба!
Шофьорите, които бяха тръгнали към колите си, мигом спряха.
Ричър посочи повредения пикап, заседнал в дупката, сякаш сам се опитваше да се зарови в земята.
— За това нещо?
Мъжът кимна.
— Съжалявам, приятел. Миналата седмица дадох последните си двайсет и пет цента за телефон. Нямаш късмет.
Мъжът замахна към главата на Ричър с дясно кроше. Ричър се наклони назад и изгледа спокойно юмрука, който премина на безопасно разстояние пред лицето му. Раменете на противника му се завъртяха от инерцията и той изгуби равновесие. Цялата му тежест падна върху левия крак. Ричър просто го подсече. Мъжът залитна напред и падна почти хоризонтално. Заби лице в чакъла. А после направи опит да стане. Ричър обаче стъпи с единия си крак между лопатките му, натисна надолу и не му позволи да помръдне.
— Момчета, помислете малко. Вие искате да тръгнете. Аз искам да тръгна. Но никой от нас не може да помръдне от тук, докато си играете на улично правосъдие.
Никой не каза нито дума. Никой не направи нито крачка. Но само за секунда или две. После шофьорът, застанал най-отзад, се обърна и се отдалечи. Последва го мъжът, който стоеше до него. А после още двама и още двама, докато накрая всички потеглиха към автомобилите си, като мърмореха под нос и поклащаха глава. Ричър се наведе и обърна по гръб мъжа, който лежеше на земята. Хвана го за ризата и го изправи на крака. Падналият се намръщи, но си замълча. Ричър го побутна зад пикапа, където никой нямаше да може да види какво ще последва.
— Пикапът ти наистина ли е за скрап? — попита Ричър.
— Така мисля — намръщи се отново мъжът. — Усетих нещо в окачването да се чупи.
— Колко мислиш, че струва?
— Пет бона?
— Колко струва в американски долари? Тук, на планетата Земя.
— Хилядарка… може би.
Ричър извади от джоба си снопче банкноти, отброи пет стотачки и ги подаде на мъжа.
— Ето ти половината. Другата половина е за твоя сметка. Приеми случилото се за урок от съдбата. В бъдеще преценявай ситуациите по-добре. Ако беше останал на пътя и беше проявил малко търпение, колата ти щеше да остане здрава.
Джед Стармър призна най-накрая, че първоначалната му преценка е била вярна. Карането на колело бе голяма мъка.
Мъка, от която го болеше цялото тяло. Прасците. Бедрата. Гърбът. Раменете. Вратът. Джед не бе изпитвал подобен дискомфорт през целия си живот. Момчето просто недоумяваше: Хората правят това за удоволствие? Явно са се побъркали!
Всичко бе наред, докато Джед караше из Джаксън. Улиците бяха равни. Имаше доста трафик, затова автомобилите се движеха бавно. Шофьорите явно бяха свикнали с присъствието на велосипедисти наоколо. Джед трябваше да внимава да не се изгуби. Той помнеше, че към Уинсън води само един път. Не разполагаше с карта, затова трябваше да следи пътните табели. На два пъти реши, че се е изгубил, но продължи напред. Не след дълго сградите станаха по-ниски, построени по-далече една от друга. Дърветата станаха по-високи, растяха по-близо едно до друго. Зад тях се простираха поля. Джед вдигна глава и се огледа. Видяното му хареса.
Поне отначало.
Колко повече се отдалечаваше от града Джед, толкова по-силно се променяше пейзажът. Трафикът намаля, но колите започнаха да се движат доста по-бързо и да преминават по-близо до него. На няколко пъти Джед едва не падна от колелото. Притесненията, съпътствали първия му урок по колоездене, се завърнаха. От време на време се налагаше да изкачва стръмни хълмове. Тогава момчето имаше чувството, че гумите на колелото му се наливат с олово. Всяко натискане на педала изискваше сто пъти по-голямо усилие от преди. Слънцето се спускаше над хоризонта, но въздухът все още бе горещ. Джед се потеше. Беше жаден. И гладен. Не бе слагал хапка в устата си вече повече от дванайсет часа. Усещаше леко замайване. Краката му омекнаха, сякаш бяха направени от каучук. Джед се молеше следващият завой да му поднесе дълго приятно спускане. Няколко минути, в които гравитацията да свърши своята работа. Няколко минути, в които да си почине. Да набере скорост, а вятърът да охлади тялото му.