Джед излезе от поредния завой. Вдигна поглед. И откри, че се намира в подножието на най-високата планина, която бе виждал през живота си.
Пътят към Уинсън бе прав като свещ, с дървета от двете страни. Топлите лъчи на следобедното слънце проникваха през листата и хвърляха мрежа от пъстри сенки върху избелелия асфалт. Ричър бе виждал подобни пейзажи в статии в неделните вестници, посветени на местата, където родителите биха могли да заведат децата си на пикник през ваканцията. Пейзажът изглеждаше толкова идиличен. Нищо не подсказваше, че скоро ще се появи град.
Или затвор.
Или хората, които бяха убили Анджела Сейнт Врейн и Сам Рот.
Няколко километра след табелата, маркираща границите на града, дърветата започнаха да се разреждат, появиха се къщи. Предимно къщи. И предимно едноетажни, отдалечени една от друга, но разположени близо до самата улица. Повечето имаха дъсчени фасади с потъмняла бяла боя, която се лющеше. Както и покриви, които сякаш първата буря щеше да отнесе.
— Четох за това място снощи, преди да заспя — каза Хана. — Историята му е много интересна. Първоначално тук е имало индианско селище. Французите прогонили индианците някъде към хиляда седемстотин и двайсета година, но после на тяхно място пристигнали британците. След Войната за независимост англичаните се изтеглили, но дошли испанците. Предполагало се, че като наши съюзници по време на войната ще ни предадат града, но те отказали. Наложило се да го превземем със сила. Мястото процъфтявало, цялата търговия била съсредоточена по протежение на реката. Говорело се, че в подножието на скалите има втори град, лабиринт от пещери, пълни с алкохол, крадено злато, контрабандни бижута. Но дори това да е било истина някога, сега от този призрачен град не е останало абсолютно нищо. Пещерите били взривени или наводнени. След време речната търговия намаляла, появили се първите жп линии, изникнали първите фабрики. Предимно за производство на хартия благодарение на гъстите гори наоколо. Сега и от промишлените мощности не е останала следа. Което, предполагам, обяснява големия брой стари къщи. И факта, че повечето от тях се разпадат.
Хана продължи да шофира в мълчание. Когато наближиха града, двамата забелязаха, че къщите определено са по-добре поддържани. Размерите им се увеличиха. Те бяха разположени по-нагъсто, а едноетажните отстъпиха място на двуетажни. Повечето бяха все така бели, боята им бе свежа и ярка. Имаше и сини, други бяха жълти. Много от тях имаха капаци на прозорците. Повечето къщи имаха веранди, които ги опасваха по цялата им дължина, а някои дори — масивни колони и резбовани дървени парапети. Тротоарите бяха широки, а границата между тях и уличното платно бе очертана от високи стари дървета.
Дървените постройки постепенно отстъпваха място на тухлени. Къщите отново имаха балкони и веранди, но вече с колони и парапети от ковано желязо, боядисани в сатенено черно. Прилича на умалено копие на Ню Орлиънс, помисли си Ричър. Покривите бяха предимно плоски. Прозорците бяха по-големи, някои квадратни, други сводести. Имаше и много алеи за автомобили между къщите, макар от двете страни на улицата да бяха очертани места за паркиране. Половината от тях бяха празни. Ричър забеляза две-три кафенета. Няколко бара. Малка църква, тухлена, с неособено красиви прозорци от цветно стъкло. Заложна къща с оръжия и китари, изложени достатъчно далече от витрината. Застрахователен брокер. Сервиз за автомобилни гуми. Няколко малки пансиона. Магазини за риба, мобилни телефони, козметика.
Хана и Ричър обикаляха из града вече половин час. Започнаха от главната улица и продължиха по преките отляво и отдясно, за да опознаят Уинсън по-добре. Накрая спряха пред едно кафене. Хана влезе вътре и взе две големи пластмасови чаши. Тя се качи в пикапа, подаде едната на Ричър и попита:
— Хотел?