— Да си попадала на информация за затворнически бунтове тук? — попита Ричър.
— Нищо официално — отвърна Хана. — Но в един форум попаднах на съобщения от жена, която се оплакваше, че съпругът й е бил ударен от надзирател. Станало по време на някакво меле в двора, в което били замесени трийсет или четиресет затворници, но надзирателят ударил единствено нейния съпруг. Тя се оплакала, но получила отговор, че мъжът й се опитал да избяга. От затвора заявили, че ще си затворят очите за случилото се, но опита ли се да им създаде неприятности, ще се погрижат да удължат присъдата на съпруга й.
— А имало ли е успешни бягства?
— Не мисля. Във всеки случай не съм попадала на подобна информация.
Ричър не бе изненадан. Затворът изглеждаше добре проектиран. Според прочетеното в папката, която бе открил в чантата на Анджела Сейнт Врейн, той бе построен от щатските власти. А те явно си разбираха от работата, поне що се отнася до това да държат хора зад решетките. Самият Ричър имаше богат опит със затворите. Бе работил като военен полицай и бе пратил мнозина зад решетките, а други бе посещавал, за да вземе показанията им. Бе залавял избягали от ареста или затвора, бе ги разпитвал, за да разбере как са го направили. Дори самият той бе попадал зад решетките, при това два пъти.
Първата предпазна мярка против бягство, която Ричър забеляза, бе и най-простата. Периметърът бе опасан от телена ограда, а не от тухлена стена. Това позволяваше на надзирателите да видят всеки, който приближава оградата, независимо от посоката, от която идва. Те можеха да видят дали някой носи оборудване, с което да среже телената мрежа, или предмети, които да прехвърли в двора. На второ място идваха червените триъгълни знаци, окачени по оградата. Те бяха монтирани на равни интервали от по пет метра, но височината им варираше от половин метър до два метра над земята. Ричър се намираше прекалено далече, за да прочете написаното върху тях, но символът — човешка фигура, която полита назад, след като е ударена от ток, — бе достатъчно красноречив. Оградите бяха електрифицирани. Токът, който течеше по външната, бе достатъчно силен. За да отхвърли човек назад. Това трябваше да послужи като предупреждение. По вътрешната ограда, макар и не толкова висока и страховита като онези двете с бодливата тел, течеше смъртоносно електрическо напрежение.
Ричър бе готов да се обзаложи, че в земята са монтирани сензори за натиск, които се задействат в мига, в който някой се приближи до оградата. Отделно всеки спад в напрежението щеше да задейства съответната аларма. При евентуален саботаж или просто срив в електрическата система надзирателите щяха да пуснат кучета. Щяха да блокират входовете. Предназначеният за посетители сигурно разполагаше с рентгени и метал детектори и преминаването през него наподобяваше проверките за сигурност по летищата. Другите два щяха да бъдат затворени и всички камиони и микробуси, влезли през тях, щяха да останат блокирани между двата реда ограда. Вентилационните шахти вътре в сградите бяха проектирани прекалено тесни, за да не може през тях да се качи или провре някой затворник. Самите входове към тях щяха да бъдат защитени от масивни решетки и датчици за движение. Всички врати в охраняемата зона щяха да бъдат контролирани централно, а това означаваше, че няма да имат клавиатури с кодове, които затворниците да научат по някакъв начин, както това става по филмите. И ако всички тези предпазни мерки се окажеха недостатъчни, идваше ред на наблюдателните кули. Две щяха да свършат работа, а този затвор разполагаше с четири. Един надзирател на всяка от тях, добре обучен и въоръжен със снайперска пушка, бе достатъчен, за да контролира всичко наоколо в радиус от сто и петдесет метра отвъд охранявания периметър.
Районът пред затвора бе оформен като полукръг.
Там също имаше морава и пъстроцветни лехи, които следваха извивката на въпросния полукръг. Крайният резултат изглеждаше толкова нелепо, нескопосан опит за имитация на класическите градини с геометрични фигури от цветя, характерни за европейските замъци. Липсваха само фонтаните. Ричър обаче знаеше, че същинското предназначение на тази градина съвсем не е естетично. Целта й бе да осигури чисто пространство за стрелба от двете централи кули при опит за бягство от затвора. Или при опит за проникване вътре.
Зад градината се простираше широка павирана ивица, достатъчно широка, за да служи като паркинг. Лявата й част бе предназначена за автомобилите на служителите. Тя бе запълнена до половината. Повечето коли бяха пикапи, по-стари модели, произведени в Америка. Някои определено не изглеждаха в добра форма. Между тях имаше и няколко седана. Също евтини модели, все местно производство. В другия край на паркинга, разделени от останалите от половин дузина празни места, стояха три по-нови автомобила. Сребрист пикап додж рам с алуминиеви джанти и лъскав сандък за инструменти в товарния отсек. Беемве, доста по-голямо от онова, с което Ричър се бе сблъскал в Колорадо, но също черно. Регистрационният му номер бе МС 1. И накрая, бял мерцедес с регистрационен номер МС 2.