Паркингът за посетители се намираше вдясно. Там имаше само един автомобил. Фолксваген костенурка. Боядисан в зелен металик. С две омекнали гуми. Едната му стъпенка бе провиснала отстрани. Не ставаше ясно дали колата е паркирана, или изоставена.
Хана отвори шофьорската врата и се обърна към Ричър:
— Готов ли си? Забавихме се доста тук. Трябва да тръгваме.
Ричър кимна и се качи. Бе видял всичко, което го интересуваше. Сега разбираше как се чувства епидемиолог, който току-що е взел проби от пациент с неизвестна на науката нова болест. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но дълбоко в себе си Ричър усещаше, че нещо не е наред. Просто не знаеше какво. Засега.
Бруно Хикс седеше зад бюрото си и се взираше в екрана на своя компютър. От там го гледаше собственото му лице.
Образът бе уголемен. Устата на Хикс зееше отворена. Очите му бяха полузатворени. Той изглеждаше пиян или дрогиран. Или по-лошо, грозен. Хикс тропна с крак. Искаше да пусне двата записа едновременно, но това се оказа по-трудно от очакваното. Той можеше да ги гледа само един след друг. И нямаше никаква представа как да ги пусне едновременно. Затова позвъни на системния администратор на затвора, но човекът си бе тръгнал. И вече си бе у дома, където приготвяше вечеря за своите котки. Хикс го повика, но служителят явно не бързаше. Дори охлювите пълзят по-бързо! Хикс не беше никак доволен.
Той искаше да говори и с Ривърдейл. Време бе да направят промени в персонала. И то спешни.
Вратата на кабинета му се отвори. Бавно.
Хикс се обърна:
— Къде, по…
Но тогава видя Брокман да стои на прага.
— О! — възкликна Хикс. — Ти ли си? Някакви новини?
Брокман кимна.
— Добри новини ли? — попита Хикс.
— Просто новини — отвърна Брокман.
— Да ги чуем.
— Харолд се обади. Пристигнал е в стеснения участък. Нашите хора не са били там.
— Изоставили са поста си? Какво се е случило? Някой ги е заплашил, така ли? Или подкупил?
— Просто са изчезнали. Джипът на Брад е бил там, паркиран на същото място, на което Харолд го е видял по-рано. Но никакви следи от Брад или Уейд.
— Какво се е случило?
— Нямам представа. Харолд е говорил с шофьора на пилотния автомобил. Той му разказал за някакъв странен инцидент. Тъкмо си карал колата на изток както обикновено, когато някакъв пикап му препречил пътя. Човекът не видял номера, но моделът съответства на откраднатия от Ричър. Цветът — също.
— Видял ли е Ричър?
— По всяка вероятност. Ето какво се е случило според Харолд… Пилотът спрял, като предположил, че пикапът се опитва да направи обратен завой поради някаква причина. Той решил, че рано или късно колата ще се махне от пътя. Но останалите шофьори изгубили търпение. Наобиколили пикапа. Опитали да го избутат. Но не постигнали нищо. И тогава от противоположната посока се появил някакъв огромен тип.
— Ричър?
— Новодошлият разгонил шофьорите. А те били десетина. Размазал един от тях. Сам си направи извода. После се качил в пикапа и потеглил.
— Какво направил Харолд?
— Той предположил, че някой е нападнал Брад и Уейд, пребил ги е и е изхвърлил телата им някъде, както се е случило с Пеп и Тони на онази бензиностанция. Блокирането на пътя е било само за прикритие. Затова Харолд ги потърсил, но не открил нищо. В момента продължава да ги търси.
— С други думи, не знаем къде са нашите хора.
— Точно така.
— А Ричър?
— Нямаме представа.
— Очевидно е преминал през нашия пост и може да пристигне в града всеки момент. Нищо чудно вече да е тук. Обади се веднага на Харолд и му нареди да се върне.
— Ами Брад и Уейд?
— Какво за тях? Възложихме им една задача. Те се провалиха. Ще се оправим и без тях.
Докато Ричър оглеждаше затвора, Хана търсеше информация в телефона си. Този път за най-близките ресторанти. Защото храната стоеше на второ място в дневния й ред.
Тя откри заведение, което според отзивите на клиентите предлагаше най-добрите бургери в града. Затова смяташе, че трябва да отидат направо там, да си вземат храна за вкъщи и да я занесат в хотела. Хана съзнаваше, че Ричър би предпочел съвсем друг подход. Той би предпочел да отиде и да провери лично как изглежда заведението. Ричър щеше да оцени хубавата вечеря. Да не говорим, че той не обичаше да бяга и да се крие. Ричър предпочиташе да се насочи право към епицентъра на опасността. Да се изправи очи в очи с нея. Да я победи… или да загине, докато се опитва. Това бе кодирано в неговата ДНК. Ричър обаче забеляза, че Хана е на края на силите си. Тя знаеше, че ги издирват. И то същите хора, които се бяха опитали да я убият. Съвсем логично бе да не иска да остава навън, на улицата. Да се скрие от погледите на преследвачите колкото се може по-скоро. Щеше да бъде прекалено жестоко да иска от нея да постъпи по друг начин, затова Ричър не възрази.