Заведението за бургери се намираше на четири преки северно от главната улица в сграда, която някога е била бензиностанция. Отвън още стояха оригиналните колонки, превърнати сега в декори с неонови светлини. Мястото зад тях бе станало паркинг. Масите бяха разположени в основната сграда зад големи извити прозорци и под покрив с екстравагантна форма, наподобяваща крило на чайка.
Гишето за обслужване на шофьори направо от автомобилите им се намираше на мястото на нощната каса на някогашната бензиностанция. Хана поръча, плати и след три минути получи голям хартиен плик, пълен с храна. За себе си тя взе един бургер с вегетарианско кюфте, гъби и сос айоли с трюфели, а за Ричър — два двойни бургера с американско сирене и никакви зеленчуци. Хана изчака още минута за две големи чаши кафе, след което потегли към изхода. Тя въведе адреса на хотела в навигацията в телефона си. Прозвуча бездушен глас на робот, за да я упъти. Ричър не намираше подобни приложения за особено полезни.
Щом излязоха на главната улица, гласът от телефона ги насочи на изток, далече от центъра на градчето. Хотелът се намираше край реката, която минаваше северно от Уинсън. Не бе особено далече по права линия, но гъстите гори наоколо предполагаха, че едва ли има пряк път. Слънцето се спускаше ниско над небето. Гъстите клони над главите им ограничаваха и бездруго намаляващата слънчева светлина. Шосето бе пусто и тихо. В продължение на цели пет минути Хана и Ричър не видяха друг автомобил. И тогава се появи кола. Тя приближи и те видяха светлините на покрива й. Тесният коридор между дърветата запулсира в червени и сини отблясъци. Щом се разминаха, колата направи обратен завой и последва пикапа.
— О, Господи! Моля те, не! — възкликна Хана. — Какво ще правим?
— Няма за какво да се притесняваме. Не сме нарушили нищо — отвърна Ричър.
— Така ли? Онези шестимата, които ти преби, сигурно са на друго мнение.
— Но те не са тук. И не са в състояние да позвънят на деветстотин и единайсет. Повярвай ми! Това е рутинна проверка. Всичко ще бъде наред.
— Ами ако не бъде?
Ричър не отговори.
Хана отби от пътя. Полицейската патрулка спря зад нея с включени светлини. Ченгето остана вътре още няколко минути. Ричър не знаеше дали полицаят проверява нещо, изчаква подкрепление, или се опитва да им окаже психологически натиск. Той нямаше нищо против подобни опити, стига ченгето да не се забавеше прекалено дълго. Ричър не искаше бургерите му да изстинат.
— Добър ден, господ… госпожо — каза полицаят. — Знаете ли защо ви спрях?
Хана поклати глава.
— Нямам представа. Не шофирах с превишена скорост. — Тя погледна Ричър и добави: — И не съм нарушила нищо.
— Управлявате автомобил, регистриран на името на човек, който според официалните данни понастоящем е мъртъв.
— Понастоящем? Да не би да очаквате това да се промени?
Полицаят си пое дълбоко дъх и заяви:
— Ще ви попитам просто и ясно. Защо шофирате пикап, собственост на покойник?
— Въпросният покойник е бившият ми съпруг. Останахме близки и след развода. Имам пълномощно. Вписана съм в застрахователната полица. Освен това ще наследя пикапа веднага след отваряне на завещанието му.
— Как се казвате, госпожо?
— Хана Хамптън-Рот.
— Документ за самоличност?
— В чантата ми е. Мога ли да я взема?
— Моля.
Хана взе чантата си от задната седалка, порови в нея за секунда и извади портфейла. Тя го отвори, извади шофьорската си книжка и я подаде на полицая.
Ченгето я огледа, след което попита:
— Регистрационен талон? Застраховка?
Хана се пресегна, отвори жабката и извади прозрачен найлонов джоб за документи. Талонът и полицата бяха вътре.