Тя ги връчи на ченгето през прозореца.
— Изчакайте тук — нареди полицаят и се върна при колата си.
Хана посегна към ключа, за да угаси двигателя, Но Ричър я хвана за ръката.
— Остави го да работи — каза той. — Ако се върне с разкопчан кобур, настъпи газта. Също и ако се появи друга патрулка или каквато и да било кола, която прилича на цивилен полицейски автомобил.
Полицаят остана в патрулката цели пет минути, след което се върна и застана отново до прозореца на Хана. Пистолетът му бе в кобура. Той й върна документите и шофьорската книжка, след което каза:
— Доста път сте изминали, госпожо. Какво ви води в Уинсън?
Хана прибра шофьорската си книжка в портфейла и връчи найлоновия джоб на Ричър.
— Бившият ми съпруг има… имаше… приятели тук. Трябва да им съобщя, че Сам е починал. Реших, че е по-добре да го направя лично, отколкото по телефона или имейла. А вие как смятате?
— Кои бяха приятелите му?
— Анджела Сейнт Врейн. Дани Пийл. Те работеха със Сам, преди Анджела и Дани да се преместят тук.
— При някой от тях ли ще отседнете?
— Не. Ще се настаним в хотел.
— Кой?
— Ние…
— Още не сме решили — обади се Ричър.
— Не се ли сетихте да направите резервация, преди да потеглите от Колорадо? — попита полицаят.
— Не — отвърна Ричър.
— Изминали сте толкова път. Какво ще правите, ако всички хотели се окажат заети?
— Често ли се случва?
Полицаят помълча, след което кимна към задната част на пикапа.
— Какво се е случило с прозореца?
— Някакви хулигани се опитаха да влязат в колата — въздъхна Хана.
— Кога?
— Днес следобед. На паркинга на една бензиностанция на магистралата.
— Хулигани?
— Точно така.
— Откраднаха ли нещо?
— Видяха ни да излизаме от тоалетната и избягаха.
— Подадохте ли заявление в полицията?
— Реших, че няма смисъл. Не успяхме да разгледаме добре онези хлапета. Нямаше да можем да дадем описанието им.
— Ами капакът отзад?
— Какво му има?
— Дупка от куршум. Някой стрелял ли е по вас?
— По нас? — поклати глава Хана. — Не. Сам, бившият ми съпруг, беше запален стрелец. Един ден миналата седмица отиде на стрелбището извън града и там, на паркинга, някакъв новак натиснал неволно спусъка на пистолета си, докато го вадил от кутията.
— Сам подаде ли сигнал?
— Прецени, че не е необходимо. Стана случайно. Никой не пострада. Човекът си плати щетите. Ако нещо не е наред, вината не е на Сам. Задължение на стрелковия клуб е да осигури спазването на правилата.
— Как се казва този клуб?
— Нямам представа. Никога не съм ходила там. Сам го наричаше „стрелбището“ или „стрелковия клуб“. Той беше надзирател в затвор. Много негови колеги са членове на клуба, а собственикът е пенсиониран полицай. Сигурна съм, че Сам е постъпил правилно.
Полицаят се замисли за момент, после каза:
— Добре. Можете да вървите. Но ще трябва да обърнете.
— Благодаря. Защо?
— Трябва да отседнете някъде. Най-добрият хотел тук е „Уинсън Гардън“. Лесно ще го откриете. Следвайте табелите за затвора, после завийте наляво по Моул Стрийт. Аз ще ви следвам, за да не се изгубите.
Никой нямаше да дойде и да му помогне. Такова беше положението. Затова Джед Стармър събра сили и се изправи. Не можеше да остане тук. Прекалено лесно се забелязваше. Двама полицаи в Джаксън го издирваха. Много скоро щяха да осъзнаят, че им се е измъкнал. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да го потърсят на единственото място, което им оставаше да проверят. Крайната дестилация на Джед. Уинсън. Градче, до което момчето можеше да стигне единствено по шосето, на което стоеше в момента.
Джед нямаше представа как ще изкачи този стръмен хълм. Та той едва се държеше на краката си. Имаше чувството, че някой е откраднал костите в краката му и ги е подменил с пластилин. Стомахът го болеше. Джед не можеше да погледне нищо наоколо, без краищата на образа да се размътят, а цветовете да затанцуват като пламъци. Беше изтощен и го знаеше. Но знаеше и още нещо. Бе стигнал прекалено далече, за да отстъпи пред някакъв хълм.
Джед прецени, че на негова страна са два фактора. Времето. И дърветата. Разполагаше с дванайсет часа, за да стигне до Уинсън. Трябваше само да си почине. Но на място, където никой да не може да го види от пътя. Джед закуцука към колелото, което лежеше на земята. Изправи го и го забута по тревата край банкета. Измина няколко крачки. И спря.
Джед се нуждаеше от почивка. Но той също така се нуждаеше и от безопасност. Пътят навлизаше в гора. А там можеше да има вълци. Или алигатори. Или койоти. Огромни кръвожадни глутници. Джед нямаше представа какви хищници живеят в Мисисипи. И не искаше да разбере по възможно най-неприятния начин. Затова се налагаше да подбере маршрута си много внимателно.