Или някой пушач, решил да се измъкне на въздух, за да изпуши набързо една цигара. Или някой, който иска да излезе навън, без никой да го забележи. Някой като Ричър или Хана.
Ричър натисна дръжката. Вратата се отвори. Не светнаха червени лампи. Не гръмнаха сирени.
Искаш ли една работа да бъде свършена както трябва, свърши я сам.
Това бе принцип, който Крис Ривърдейл бе следвал през цялата си кариера. Което означаваше, разбира се, повече часове със запретнати ръкави, но усилието си заслужаваше. То винаги му се бе отплащало. В миналото. Този следобед обаче за първи път в живота си той не бе сигурен дали това ще е достатъчно.
Както обикновено Ривърдейл лично бе поел организацията на церемонията, насрочена за утрешния ден. Бе подредил столовете отвън. Бе поставил временните огради. Подиума за телевизионните камери. Бе поръчал освежителните напитки и закуски за журналистите. Бе надзиравал монтирането на сцената, на която важно-важно щеше да излезе Бруно Хикс. Ривърдейл се бе погрижил и за тентата, която покриваше входа на затвора. За страховитите на вид надзиратели, които трябваше да заемат позиции на кулите. За протестиращите. Не бе забравил дори за тях.
Ривърдейл се бе погрижил за абсолютно всичко. Той лично бе проверил дали разпорежданията му са изпълнени. И то два пъти. Току-що бе получил обаждане от своя стар приятел Род Моузли, началника на полицията. Ричър бе пристигнал в града. Ричър бе абсолютно непредсказуем. Той бе фактор, който Ривърдейл не бе в състояние да контролира. А липсата на контрол бе равносилна на криптонит за човек, чийто свят бе оформен от правила, процедури, графици. Плюс огради, килии, стоманени решетки.
Пръстите на Ривърдейл докоснаха неволно гърдите му. Те проследиха очертанията на предмет, скрит под тениската му. Ключ. Той висеше на верижка, която носеше на врата си. Верижката бе достатъчно тънка, за да осигури дискретност, но бе изработена от много здрава стомана. Тя не бе красива и изящна. Тя не бе богато украсена. Тя не бе бижу. Същото се отнасяше и за ключа. Който отваряше катинар. Най-здравия, най-сигурния, най-издръжливия на атмосферни влияния катинар на света.
Ривърдейл се надяваше церемонията да мине добре. Успехът й щеше да гарантира повече приходи за компанията. Повече затворници. И повече специални посещения от красивите съпруги на новобранците. Но ако нещо се объркаше, ако компанията потънеше, Ривърдейл бе готов. Той щеше да изчезне. И никой никога нямаше да го открие. А Хикс, Брокман и останалите, които се подсмихваха подигравателно на неговата предпазливост? Всички те можеха да вървят по дяволите.
34
Джед Стармър не знаеше какво търси. Не точно. Той предполагаше, че се намира някъде в дълбоката провинция, което означаваше, че наблизо може да има ферма. С плевня или конюшня. Или барака. Момчето не се интересуваше дали вътре ще има коне. Или крави. Или чували с фураж. Или странни машини с остри ножове и зъбци. Важното бе да има стени. И покрив. И врата, която да се затваря. Защото само така щеше да бъде в безопасност. До като възстанови силите си.
Всяка стъпка бе по-трудна от предишната. Околните дървета не бяха посадени в редица, а бяха израснали безразборно. И твърде близо едно до друго, затова се налагаше Джед да лъкатуши между тях. Храсталаците бяха гъсти и преплетени. Краката на момчето често се заплитаха в тях и то се препъваше и едва не падаше. Земята бе влажна. Над нея се носеше тежък мирис на плесен, който Джед намираше за отвратителен. Мръсен. Гнил. Той си представяше как се спъва и пада и пръстта го обгръща. Поглъща тялото му, държи го в плен, докато то се разлага бавно-бавно. Момчето се опита да закрачи по-бързо и видя как изпод гниещите листа претичва някакво насекомо. То имаше безброй крачета, щипци и зловещи антенки. Джед започна да подозира, че е сбъркал размера на гадините, от които трябва да се притеснява. А после чу шум зад гърба си. Звук, който наподобяваше ръмжене. Той събра сили и продължи напред. Бе стигнал прекалено далеч, за да позволи да бъде изяден от някакво гадно животно в тази противна, воняща гора.
Джед се провря между две дървета и излезе на някакъв черен път, който бе достатъчно широк, за да могат по него да минат автомобили. И наистина по земята имаше следи от гуми. Дълбоки и широки коловози, оставени от нещо тежко. Джед спря, за да си поеме дъх. Той предположи, че след като бе изоставил колелото край шосето, е вървял по диагонал, а черният горски път минава перпендикулярно на него. Което означаваше, че Джед може да завие наляво и да се озове горе-долу там, откъдето бе тръгнал, т.е. на познато място, но все така изложен на опасност. А можеше да завие и надясно. Да навлезе навътре в гората, където щеше да се скрие от чужди погледи. Но там може би го дебнеха други опасности.