Ако случайно пристигнеха пожарникари и видеха нещата си разпилени по земята, щеше да се наложи Джед да им обясни много неща. Но момчето смяташе, че ще се справи и с това. То бе стигнало прекалено далеч, за да се тревожи за неща, които можеха и да не се случат.
В Сейнт Луис стана време Лев Емерсън и Грейбър, които бяха отседнали във втория хотел от своя списък, да разменят местата си.
Скоро щяха да станат шест часа, откакто Емерсън се бе настанил в хотела. Половината от времето им за почивка бе изминало. Емерсън бе прекарал първата смяна в стаята, излегнат на леглото, но напълно облечен. А после двамата с Грейбър се бяха разменили и Емерсън бе заел мястото му в товарното отделение на микробуса, спрял в далечния край на паркинга.
Емерсън предпочиташе микробуса. Но не заради комфорта или удобствата. Това бе сигурно. В него нямаше баня. Телевизор. Кафе машина. Климатик. Само три възглавници отзад, сложени на пода. Това бяха възглавниците от първия диван, който Емерсън и съпругата му си бяха купили заедно. Което се бе случило един месец след като се бяха оженили. Емерсън бе спасил възглавниците да не бъдат изхвърлени на боклука при първия ремонт преди повече от двайсет години. Те паснаха на микробуса, сякаш бяха направени специално за него, макар кожата им да бе толкова протрита, че почти прозираше. Пълнежът им бе изтънял. Размърдаше ли се прекалено рязко, Емерсън усещаше неравния метален под. Обстановката тук обаче му бе добре позната. Той обичаше мириса на химикали. Очертанията на инструментите, отразили се на фона на оскъдната светлина, която проникваше през затъмнените прозорци на задните врати. Спокойствието, което му носеше това място. Възможността да контролира мислите си.
В хотелската стая Емерсън бе връхлетян от спомени.
Всичките с Кайл. Чуваше гласа на сина си. Виждаше лицето му. Кайл изникваше пред погледа му и като възрастен, и като дете. Припомняше си случки от рождени дни. Семейни пътувания. Случайни мигове от ежедневието, които не му бяха изглеждали особено важни по онова време, но сега бяха станали по-ценни от всичко на света. В микробуса Емерсън можеше да се концентрира върху своята работа. Върху своето изкуство. Можеше да си припомни всичко — от първата си мисия, когато трябваше да опожари една фабрика за джакузита в Индиана, до сцената в склада тази сутрин.
Емерсън попи капчиците пот, избили по челото му, и изпрати съобщение на Грейбър. Уведоми го, че може да остане в стаята. Емерсън предпочиташе микробуса. Тук той можеше да планира съдбата на онзи тип, с когото щяха да се срещнат във Виксбърг. Това бе следващата брънка от веригата, която щеше да го отведе до хората, отговорни за смъртта на Кайл. Емерсън нямаше представа колко още брънки го очакват. Но той нямаше да спре, докато не стигне до последната. Докато не получи справедливост за смъртта на сина си.
Проблемът не бе толкова в това, че първоначалните собственици на „Ривърсайд Лодж“ бяха построили хотела си на неподходящо място. А че го бяха построили в неподходящо време. Хотелът бе отворил врати в период, когато икономиката на Уинсън не разчиташе единствено на затвора. Когато хората идваха по тези места, за да се насладят на красивата природа, а не за да прекарат няколко минути в разговор със свой приятел или роднина през парче перфориран плексиглас. Това обясняваше и разположението на „Ривърсайд Лодж“ високо над брега на Мисисипи. От тук се откриваше великолепна панорама на север и на юг. И към Луизиана на запад, към другия бряг, който изглеждаше толкова далечен, сякаш бе друга страна. Първите инвеститори бяха решили, че притокът от клиенти никога няма да секне, тъй като повечето местни шосета водеха именно към Уинсън. Но после се бе появила междущатската магистрала и бе пренасочила трафика далече на изток.
„Ривърсайд Лодж“ се състоеше от три отделни корпуса. Централният бе двуетажен и в него се помещаваха рецепцията, барът, ресторантът, банкетните зали и администрацията. От двете му страни имаше по едно крило, в което се намираха стаите за гости. Покривите бяха плоски, а целият хотел бе тухлен. Фасадата бе издържана в три цвята. Основата на сградите бе опасана от тъмнокафява ивица, стените бяха предимно бледо жълти, а отпред имаше бели вертикални ивици. Архитектите бяха настояли за това. Те откриваха в тези бели ивици асоциация с колоните, които поддържаха входовете на всички най-представителни сгради в околността. Друга характерна особеност бе масивният навес над главния вход. Той бе проектиран така, че да предпази гостите от слънце или дъжд, докато слизат от колите си, но отдавна не изглеждаше особено приветлив. Или безопасен. В сегашното си състояние той по-скоро криеше опасност да нарани всеки, поел риска да застане под него. Може би от падаща мазилка, може би от тотално срутване.