Хана спря пикапа в центъра на паркинга и избърса брадичката си с хартиена салфетка. Тя бе изяла бургера си, докато шофираше от „Уинсън Гардън“. Беше се надявала вечерята й да не изстине напълно, но това се оказа невъзможно. Бургерът имаше противен вкус на гума и лой. Което не й попречи да го изяде. Нито на Ричър да погълне набързо и двата си бургера.
— Това място не изглеждаше така на сайта, когато правих резервацията — оплака се Хана. — Рекламата им доста се отклонява от истината. Искаш ли да потърся друг хотел?
— Не, този ще ни свърши работа — отвърна Ричър.
Хана огледа паркинга. Близо до входа на хотела бяха спрели три автомобила. Най-обикновени седани, местно производство. Вероятно взети под наем. Плюс един стар микробус фолксваген, паркиран до син метален контейнер за отпадъци като онзи, който бяха видели в стеснения участък на пътя. Не бе ясно дали микробусът е в движение.
— Едва ли има много гости — отбеляза Хана.
— Това е добре.
— Сигурен ли си? Обикновено не е добър знак.
— Днешният ден не е обикновен.
— Предполагам.
Хана вдигна крака си от спирачката, описа полукръг и вкара пикапа в свободното място от другата страна на контейнера.
— Това няма да заблуди онези, които ще дойдат да ни търсят, но и няма смисъл да ги улесняваме, нали? — Тя откопча колана си, посегна към дръжката на вратата и замръзна. — Не разбирам нещо. Полицаят, който ни спря, остана изненадан, нали? Той очакваше да види теб зад волана. Сам. Беше очевидно. Остана изненадан, когато ме видя. Заекна, поиска шофьорската ми книжка и дори не попита за твоето име. Освен това не е възможно службата за регистрация на превозните средства да е отразила толкова бързо смъртта на Сам. Абсурд. Следователно ченгето е корумпирано. Защо обаче не ни застреля? Или най-малкото, защо не ни арестува?
— Чувала ли си някога израза „Рибата се вмирисва откъм главата“?
— Не. Мразя риба. Какво общо има това с ченгетата?
— Според мен шефовете на затвора и полицейското управление поддържат доста тесни контакти. Опити за бягство. Посетители, които се опитват да вкарат нещо незаконно. Роднини, които създават проблеми в града. Хората от „Минерва“ разполагат с достатъчно възможности да създадат близки отношения с някои ченгета.
Логично е да се прицелят нависоко. Към някой с власт и влияние. Патрулните полицаи просто изпълняват заповеди. Да се оглеждат за мен. За пикапа. Да докладват всичко, което видят.
— Смяташ, че нашият полицай е докладвал, че ни е видял да отиваме към „Уинсън Гардън“ ли?
— Обзалагам се.
35
Рецепцията на „Ривърсайд Лодж“ се отличаваше с висок сводест таван, върху който бяха изрисувани синьо небе и пухкави облачета. От най-високата точка на свода висеше пищен полилей, който се спускаше над мозайка от бели, черни и златисти камъчета, подредени във формата на компас. Самото бюро на рецепцията бе изработено от махагон. Той направо лъщеше, до такава степен бе излъскан от камериерките, които го бяха полирали през годините, а също и от гостите, които го бяха търкали с ръкави, докато уреждат разни формалности. Ричър знаеше, че хотелът би трябвало да разполага с компютри, след като Хана бе направила резервациите им онлайн, но така и не видя монитор. На рецепцията имаше само дебела книга за гости, подвързана със зелена кожа. Стар бакелитен телефон с кафяв кабел. И месингов звънец, който да привлече вниманието на персонала, в случай че във фоайето няма служители на хотела.
Ричър удари звънеца и миг по-късно от задната стаичка излезе бързо младеж на около двайсет и пет години. Той имаше руси коси, може би прекалено дълги, но грижливо сресани назад. Беше облечен в сив костюм. Ръбовете на панталоните му бяха остри като бръснач.
Ризата му бе изгладена, а възелът на вратовръзката му — стегнат.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.