Выбрать главу

— Трябват ни две стаи — отвърна Ричър.

— Имате ли резервация?

— Не, решихме да отседнем тук в последния момент.

— Ще видя какво мога да направя.

— Младежът отвори книгата за гости и извади писалка от джоба на сакото си. — За колко нощи става въпрос?

— Ще започнем с една. А после ще ги увеличим, ако се наложи.

— Няма проблем. Стандартната ни тарифа е осемдесет и пет долара на стая за вечер.

— Да ги направим сто, но стаите трябва да са отдалечени от останалите гости.

Младежът погледна първо наляво, после надясно.

— В момента имаме само още трима гости. Всички те са настанени в близкия край на южното крило. Какво ще кажете за две стаи в далечния му край? Дори няма да разберете, че има други хора освен вас.

— Ами северното крило? Свободно ли е?

— Да, но не бих ви го препоръчал. Програмата за реновиране на стаите не е завършила.

— Няма значение.

— Честно казано, реновирането дори не е започнало. Стаите не са в добро състояние.

— Паразити ли има? Опасни ли са за здравето?

— Не. Напълно функционални са. Просто обзавеждането е малко износено.

— Същото може да се каже и за мен. — Ричър погледна табелата на стената, която сочеше към двете крила на сградата. Ако съдеше по нея, стаи от 101 до 124 се намираха в северното крило. — Дайте ми сто и дванайсет — каза той. — Моята приятелка ще вземе сто и четиринайсет. Предполагам, че са съседни?

— Точно така — кимна младежът. — Имената ви?

— Амброуз Бърнсайд. Нат Кимбъл.

Младежът свали капачката на писалката си, но Ричър се пресегна и затвори книгата за гости.

— Сто и десет долара на вечер. Ти прибираш разликата и си спестяваш грижите да записваш каквото и да било.

— Съжалявам, не мога да го направя.

— Няма такъв израз като „не мога“. Изправен си пред съвсем лесен избор. Прибираш петдесет долара, без да правиш абсолютно нищо. Или… не искаш да научиш алтернативата. Повярвай ми. Прояви разум. Вземи парите.

Младежът помълча, след което сложи капачката на писалката и каза:

— Сто и десет долара на вечер, колкото и вечери да останете. На стая. В брой. Ще платите лично на мен. Никой от колегите ми не бива да научава за това.

Ричър отброи двеста и двайсет долара и остави парите на плота. Младежът ги прибра в задния си джоб, след което отвори едно чекмедже и извади две карти.

— По един ключ за всеки?

Ричър поклати глава.

— По два.

Младежът сви рамене и извади от чекмеджето още две пластмасови правоъгълничета. Той натисна няколко бутона върху една малка машина, разположена на долния рафт на рецепцията, и сложи картите една по една в слота й. Накрая ги прибра в малки картонени пликчета и ги връчи на Ричър.

— Закуската е от шест до осем. Желая ви приятен престой.

Ричър тръгна по северния коридор. Хана го последва, като теглеше куфара след себе си. Четните номера бяха отляво, нечетните — отдясно. Двамата подминаха стая 112, която се намираше по средата на коридора, и спряха пред 114. Ричър подаде единия плик на Хана, отвори другия и извади двете карти. Той ги прибра в задния си джоб и пъхна плика в другия, при ключовете от „Уинсън Гардън“.

Хана отвори вратата на своята стая и каза:

— Ще се обадя на Дани Пийл. Ще видя дали може да се срещнем утре сутринта, преди да отиде на работа.

— Добра идея — отвърна Ричър. — И, Хана, направи ми услуга. Не бързай да разопаковаш багажа си.

— Защо? Стаите ли те притесниха изведнъж?

— Ще се върна след минутка. Тогава ще ти обясня.

Ричър се върна на рецепцията, удари звънеца и изчака да се появи елегантно облеченият младеж. После остави една от картите на плота и заяви:

— Тази не работи. Можеш ли да я препрограмираш?

— Да не би да сте я прибрали близо до мобилен телефон? Или до кредитни карти?

— Не.

— Добре, ами другата?

— Тя работи нормално. Влязох в стаята. Оставих я вътре и излязох да говоря с моята приятелка. Реших, че ще отключа с тази, но, уви, нямах късмет.

— Странно — каза младежът. — Но няма проблем. Ей сега ще я оправя.

— Стая едно две едно — каза Ричър.

Младежът натисна няколко бутона на малката машина, пъхна картата в слота и я извади. Ричър я прибра в джоба си. В следващия момент младежът извика:

— Момент! Вие сте в сто и дванайсет. Помня, защото приятелката ви е в съседната стая. Едно едно четири.

— Точно така — кимна Ричър. — Моята е едно едно две.

— Но вие казахте едно две едно.

— Имам отлична памет за числа. Много добре знам какво казах.

— Както и да е, но… аз програмирах картата за едно две едно. Сигурно съм се объркал. Върнете ми я, за да я оправя.