Ричър сви рамене, извади другата карта и я подаде на младежа, който я пъхна в машината и след малко му я върна.
— Извинявам се още веднъж — каза служителят. — Глупава грешка.
— Няма проблем — отвърна Ричър. — Числата са много близки, лесно могат да се сбъркат.
Стрелките на будилника показваха един и половина. Беше нощта на четвъртък срещу петък. Бруно Хикс още бе в леглото. Всъщност той си бе легнал преди часове, но така и не бе успял да мигне. Остана да лежи, вперил поглед в тавана, погълнат от мисли за онзи непознат, който бе нахлул в неговия град. Първо Хикс бе разсъждавал върху операцията, която трябваше да доведе до елиминирането на непознатия. И на жената, която го придружаваше. Харолд и останалите щяха да ги изненадат в стаите им в хотела. Но това трябваше да се случи в един часа, а вече бе изминал половин час. Задачата бе съвсем елементарна. Хикс трябваше да е получил някакви новини. Потвърждение, че проблемът е решен. Освен ако…
Телефонът на Хикс иззвъня. Той го грабна от нощното шкафче. На дисплея бе изписан номерът на Брокман. Хикс вдигна веднага.
— Кажи ми, че сте ги спипали!
— Случи се нещо по-добро — отговори Брокман. — Онова ченге, което е спряло пикапа, явно ги е уплашило. Изчезнали се.
— Какво означава изчезнали са?
— Няма ги в стаите им в „Уинсън Гардън“. Леглата не са докоснати. Пикапът им не е на паркинга. Явно са се измъкнали по някакъв начин.
— Сигурно са отседнали в друг хотел.
— Не и в Уинсън. Имали са резервация в „Ривърсайд Лодж“, предплатена, на името на Хана Хамптън, но и там ги няма. Звъняхме във всички пансиони в града, но не са отседнали в нито един от тях. Съобщихме имената им, дадохме описанията им. Няма ги никъде. Заминали са. Вече не са наш проблем.
Хикс остави телефона на възглавницата и затвори очи. Той си пое свободно дъх за първи път тази нощ. Усети как сърцето му започва да тупти по-слабо, по-тихо. Започна да се унася в сън. А после се изправи рязко. Отново бе напълно буден. Хикс грабна телефона и набра Брокман.
— „Ривърсайд Лодж“ — каза Хикс. — Хотелът, в който Ричър и жената са направили резервации, но не са се появили? Попита ли за гости, които са пристигнали пеша? И са платили в брой?
— Не, защо да го правя? — отвърна Брокман. — Ние знаем, че не са… По дяволите!
— Усети ли се най-после? Идеалната маневра за отвличане на внимание. Е, почти идеалната, тъй като не са отчели, че си имат работа с мен, не с вас. Вероятно са подкупили някой служител. Или пък са го заплашили. А може и двете. Върни се в хотела. Намери някой, накарай го да се разприказва. Ако Ричър наистина е в „Лодж“, изпрати Харолд и хората му. Веднага! Не искам нещата да се проточват прекалено дълго!
— Веднага се заемам. Ако се замислиш, ще се съгласиш, че това е добра новина. Ако Ричър все пак е отседнал в „Ривърсайд Лодж“ след всички тези опити да ни заблуди, мръсникът сигурно си мисли, че е в безопасност. Което само ще улесни задачата на Харолд.
Когато стрелките на часовника, вграден в арматурното табло на микробуса, показаха един и половина, Лев Емерсън седеше зад волана и чакаше на паркинга пред хотела в Сейнт Луис. В товарното пространство зад него трите възглавници бяха събрани и прикрепени здраво към стената. Така нямаше опасност да се разпилеят, да се плъзнат по пода и да съборят някой контейнер с химикали или да повредят част от оборудването. Две минути по-късно Грейбър отвори дясната врата. Той знаеше, че шефът му ще настоява да шофира въпреки недоспиването, и се бе забавил, за да му вземе голяма чаша силно кафе. Кофеин и разговори. Това бе напълно достатъчно, за да ги поддържа будни чак до Виксбърг, Мисисипи. Така поне се надяваше Грейбър.
Час по-късно, в два и половина след полунощ, шестима мъже влязоха през централния вход на „Ривърсайд Лодж“ в покрайнините на Уинсън. Първи вървеше служителят, който бе помогнал на Ричър предишната вечер. Краката му бяха боси. Той бе облечен в пижама на синьо-бели райета, а русите му коси бяха щръкнали във всички посоки. След него вървяха двама души от „Минерва“, същите, които бяха пътували до Колорадо. Следваха ги двамата, които бяха наблюдавали пътниците на автогарата в Джаксън. Мъжът, който вървеше последен, изглеждаше по-широк от двамата пред него. Той бе висок почти два метра и тежеше сто и четиресет килограма. Гърдите и бицепсите му бяха толкова големи, че ръцете му не можеха да се отпуснат свободно встрани до тялото. Освен това мъжът нямаше врат. Главата му бе обръсната. Очите му бяха малки злобни точици, потънали дълбоко под издаденото напред чело. На дясната си ръка имаше татуировка. Оригиналният надпис гласеше ХАРОЛД & МОЛИ ЗАВИНАГИ. Бе поместен в сърце, пронизано от стрела. Нескопосан опит за лазерно заличаване бе осакатил татуировката и сега от нея бяха останали АРОЛ ЛОЛИ ВИНА, а сърцето се бе превърнало в ябълка.