За малко да успее. Върховете на пръстите му се закачиха в горната част на рамката на липсващия заден прозорец. Силната болка от удара прониза глезените и коленете, прекоси цялото му тяло, премина по ръцете и дланите и достигна върховете на пръстите му. Които разхлабиха хватката си. Макар и съвсем малко. Ричър обаче не се пусна. Той стисна още по-здраво. И видя как покривът на колата минава под него. Ричър изпъна крака, готов да скочи, да се завърти и да стреля отново. Този път през предното стъкло. В шофьорската седалка. И този път противникът му нямаше къде да се скрие.
И чу шум някъде над главата си. Причината бе метал, който стенеше, скърцаше, усукваше се, разкъсваше се. Отекна нов звук, силен и рязък като изстрел. Последван от втори. И трети. Източникът им се криеше някъде в желязната конструкция. Нещо над главата на Ричър се разпадаше. Може би заради теглото му, допълнено от удара в колата. А може би просто аварийното стълбище не бе поддържано така добре, както изглеждаше от земята. Нищо чудно дебелите пластове боя да прикриваха някакви структурни дефекти. Но каквато и да бе причината, стоманените подпори, които свързваха долните стъпала с металната площадка на горното ниво, се разпадаха. Цялата секция започна да вибрира. Да се тресе. Да се накланя навън в посока, противоположна на сградата. Десет градуса. Петнайсет. Аварийното стълбище застина за миг. Намери нова равновесна позиция. Наклонена надолу. Под ъгъл, който болтовете, с които бе закрепено за стената, не бяха проектирани да издържат. Те се размърдаха в гнездата си. Започнаха да скърцат, да се поклащат, да се тресат и да се измъкват от напуканите тухли по фасадата.
Ричър се досети какво ще последва. Той пусна металния прът. Краката му докоснаха земята. Успя да направи половин крачка, преди масивната метална конструкция да се стовари отгоре му.
7
През първите петнайсет години от живота си Джед Стармър никога не бе мислил за смисъла на закона.
Той знаеше, че съществуват закони. И разбираше, че те по някакъв неведом механизъм оформят и управляват света около него, но го правят по невидим и абстрактен начин, наподобяващ действието на гравитацията или магнетизма. Джед знаеше, че нарушаването на законите води до последствия. Глоби. Наказания. Все неприятни неща. Той бе виждал затворници в оранжеви гащеризони, които събират боклуци край магистралата. И бе слушал и предупрежденията на своите приемни родители относно центъра за настаняване на малолетни престъпници. От там човек попадаше в затвора. И накрая в ада. Но въпреки това Джед не се вслушваше в подобни предупреждения. Те не се отнасяха за него. Той не се канеше да обере банка. Или да открадне кола. Джед дори не бягаше от час… или поне не го правеше често. Хлапето си имаше други притеснения. Например да не го изритат от къщата и да се наложи да живее на улицата. Или как да не го намушкат или прострелят всеки път, когато отива някъде.
Възгледите му за живота се промениха напълно на петнайсетия му рожден ден. Това бе преди две седмици и два дни. Денят се падна в неделя, затова, щом приемните му родители отидоха на църква, Джед се качи на автобуса и пропътува седем-осем километра, в резултат на което навлезе в Южен Централен Ел Ей, където му бе наредено никога да не стъпва. Той измина последните двеста метра по напукания тротоар с наведена глава, като се опитваше да прикрива страха си и да избягва погледите на евентуалните наблюдатели. Джед изкачи протритите каменни стъпала, които водеха към входа на сградата, в която живееше родната му майка. Втурна се нагоре. Бутна вратата. Бравата бе счупена, но не от днес, а поне от две години. Джед влезе във фоайето и се насочи право към стълбите. Изкачи ги и продължи към края на коридора. Той знаеше, че няма смисъл да звъни, затова почука. И зачака, изпълнен с надежда. С надежда, че майка му ще бъде тук. Че ще бъде трезва. Че ще го познае, дори да не помни кой ден е днес.
Но майка му го позна. Тя дори знаеше кой ден е днес. Умът й бе съвсем бистър. Майка му дори бе облечена. Тя отвори вратата с цигара в ръка, поведе Джед през омарата от синкав дим и го покани в дневната. Щорите бяха спуснати. Беше ужасно разхвърляно. Дрехи. Обувки. Чанти. Книги. Списания. Дискове. Писма. Сметки. Всичко това събрано на няколко купчини в плах опит за внасяне на някакъв ред от човек, който изобщо не е запознат с концепцията за ред. Майка му застана за миг в епицентъра на тази бъркотия и въздъхна, след което посочи дивана. Джед си проправи път и седна в единия ъгъл. Майка му се настани срещу него и угаси цигарата си в пепелника, оставен върху масичката за кафе. Той вече преливаше от фасове. По килима се виеше река от пепел. Жената въздъхна отново и погледна Джед в очите. Тя заяви, че го е очаквала. Че не му е купила подарък, но се радва, че е дошъл, тъй като трябвало да му каже нещо. Всъщност две неща.