Харолд излезе начело на групата и побутна хлапето с пижамата към махагоновата рецепция. Младежът се засуети отзад, но извади магнитна карта от чекмеджето. Натисна няколко бутона на машинката, пъхна картата в слота и я извади. Ръцете му трепереха.
— Едно едно две — каза той. Харолд я грабна и младежът програмира друга. — Едно едно четири.
Харолд взе и нея и впери поглед в картите за миг. А после удари младежа в лицето.
Нещастникът се свлече, тялото му се просна на пода, а главата му опря в страничната стена. Харолд и останалите четирима дори не го удостоиха с поглед. Те прекосиха празното фоайе и продължиха по северния коридор. Един от тях спря пред 114, стаята на Хана. Останалите се наредиха зад Харолд пред 112, стаята на Ричър.
Харолд вдигна три пръста.
А после свали един.
И още един.
В два и половина Джед Стармър вече спеше. Той се бе свил в голямата метална кутия, разположена край езерцето в гората и използвана от пожарникарите доброволци. Чистият въздух бе оказал влияние. А също и физическата умора. Психическото напрежение. Джед спеше непробудно.
Момчето нямаше представа, че половин час по-ранно от тук бе минал рис. А преди това се бе появила черна мечка и бе душила наоколо. Бе проявила интерес към маркуча. Бутилките газ. Контейнерите с пяна. Но най-силно я бе заинтригувала миризмата, която се процеждаше изпод капака на металната кутия. Мечката спокойно можеше да вдигне капака. Тя можеше да отвори кутията, дори резето да бе пуснато. Мечката бе гладна и любопитна. Но точно в този момент вятърът промени посоката си. Животното се обърна и тръгна по пътека към мястото, където група тийнейджъри бяха спрели предишната вечер. Хлапетата бяха пили бира. Яли бургери. Захвърлили опаковките на земята. И без да го осъзнават, бяха спасили Джед от най-големия ужас в живота му.
36
Харолд допря магнитната карта до електронната ключалка, монтирана върху вратата на стая 112. Механизмът изщрака тихо и цветът на миниатюрната лампичка се промени от червен на зелен. Харолд натисна рязко дръжката, бутна вратата и влетя в стаята, сякаш в коридора бушуваше пожар. Тримата го последваха. Четвъртият отвори вратата на стая 114. Той се оказа по-бавен с ключа. По-сдържан. И по-предпазлив, когато влезе вътре.
Стая 112 имаше съвсем стандартно разположение и обзавеждане. Обикновен гардероб вляво с отворени врати, метален лост за закачалки и рафт за дрехи отгоре. Срещу него бе разположена банята. Самата стая разполагаше с легло и кресло вдясно, и двете отрупани с прекалено много възглавници. На стената над леглото бе окачена картина с речен кораб. Прозорецът бе закрит със светли завеси. Бюрото вляво можеше да служи и като тоалетка. Над него висеше огледало. Мокетът бе протрит на местата, където гостите най-често бяха стъпвали.
Харолд заобиколи леглото и спря. То бе празно. Той потупа по рамото мъжа, който вървеше зад него, и посочи пода. Колегата му се наведе и отметна завивката на леглото. Надникна отдолу, изправи се и поклати глава. Харолд посочи банята. Мъжът, заел позиция най-близо до нея, отвори вратата с лявата си ръка. Протегна ръка и включи лампата. После пристъпи предпазливо — крачка, още една… Накрая стигна до завесата, зад която се намираше ваната.
Той излезе от банята и каза:
— Няма никого. Може Ричър да си е тръгнал. А може изобщо да не е бил тук.
Стая 114 бе огледален образ на 112. Обзавеждането й бе също толкова старо и захабено. Мокетът й бе също толкова протрит. Единствената разлика бе качеството на въздуха. В нея не миришеше на застояло или плесен. Не, въздухът в нея бе свеж, макар и леко влажен. Завесите бяха дръпнати встрани, а прозорецът бе отворен. Служителят на „Минерва“ — един от двамата, които бяха стояли на пост в автогарата, — го забеляза. И спря на прага на стаята. Зачуди се дали това означава, че жената е избягала. Или е част от някакъв капан. А може би жената просто обичаше чист въздух. Преди години той имаше приятелка, която се кълнеше, че не може да спи на затворен прозорец.
Мъжът пристъпи напред. Бавно и внимателно. Стигна до вратата на банята. Вътре го чакаше Ричър. Той изскочи навън и удари по слепоочието новодошлия. Служителят на „Минерва“ залитна в коридора. Главата му се удари в стената, която се оказа от гипсокартон, и остави дупка в нея. Той размаха ръце и събори закачалките в гардероба, които се разпиляха шумно по пода.