Коленете на Ричър се сгънаха. Той не можеше да направи нищо, за да попречи на Харолд да го свали на земята. И Ричър го знаеше. Затова реши да не се бори с гравитацията. Вместо това се прицели и заби двете си колене в гърдите на своя противник.
Може би гръдната кост на Харолд вече бе пострадала от изстрела на Хана. Може би бе отслабена от удара с рамо на Ричър. Може би просто костите на Харолд бяха по-слаби. Каквато и да бе причината, гръдната му кост се счупи. Белите му дробове бяха премазани. А също сърцето, черният дроб и куп други органи. Тялото се сгърчи в последен спазъм. Харолд изви глава настрани и не помръдна повече.
Бруно Хикс беше буден. Бе направил всичко, за което се бе сетил, за да може да заспи. Билков чай. Уиски. Медитация. Нищо не се бе получило. В гърдите му се надигна гняв. Броени часове го деляха от голямата му реч. Той не искаше под очите му да се появят тъмни кръгове само защото е недоспал. Не искаше да обърка някое изречение само защото е прекалено уморен, за да се концентрира.
Хикс заби поглед в тавана и си представи, че се намира на плажа на тропически остров. Той бе прочел някъде за подобни техники за релаксация и се надяваше тази да му помогне. Хикс отиде още по-далеч. Представи си, че държи коктейл в ръка. Може би пиня колада, а може би дайкири. Още не бе решил кой точно, когато спокойствието му бе нарушено от мобилния му телефон. Беше съобщение от Брокман.
Открихме нашите приятели. Харолд и компания им отиват на гости. Въпрос единствено на време…
Това беше. Всичко щеше да се оправи. Харолд щеше да се погрижи за Ричър. Време бе късметът да обърне гръб на този досадник. И ако това не се случеше точно сега, ако Харолд се провалеше, нещата пак щяха да се наредят. Хикс вече се бе погрижил затова, бе подготвил резервен вариант. Нямаше за какво да се притеснява. В случай на необходимост той щеше да прибегне до своята „застраховка“.
Хикс бе напълно уверен във въпросната застраховка. Бележката изглеждаше доста убедителна. Той бе вложил много мисъл в нея. И не се притесняваше дали Ричър ще я вземе за чиста монета, или не. Важното бе да я прочете, след което сам щеше да поиска да провери истина ли е, или не. Стига да се справеше с Харолд, разбира се. Брокман бе намекнал, че Харолд ще откаже да я вземе заради някаква си там криворазбрана гордост. Хикс си представи плика зарязан в дома на Харолд. Или в колата му. Изхвърлен в кошчето. Но после се овладя и отново си представи как се излежава на онзи плаж. Нямаше причина да се тревожи. Планът му бе толкова изящен. Изтънчен. Невъзможно бе да бъде осуетен от някакъв досаден простак.
37
Ричър се притесняваше заради изстрела. Заради шума, който бе вдигнал. Все някой трябваше да го е чул. Служителят, който бе нощна смяна на рецепцията. Гостите в южното крило. Някой можеше да звънне на 911. Може би всички щяха да звъннат на 911. Нищо чудно да го бяха направили вече. Във всеки случай полицията щеше да пристигне много скоро. А Ричър не искаше ченгетата да го заварят тук. Тихият подход се бе провалил. Сега човекът, който дърпаше конците, щеше да получи спешно обаждане. Един от хората му бе мъртъв, а това бе идеалното извинение да изпрати няколко горили, които да започнат да стрелят, без да задават въпроси.
Уинсън не бе Ню Йорк или Чикаго. Уинсън не бе дори Джаксън. Ричър се съмняваше, че местните ченгета патрулират из града денонощно. По това време на денонощието присъствието им най-вероятно бе ограничено до района на полицейското управление. В най-добрия случай щеше да има един дежурен. Някой новобранец с кана силно кафе и купчина изсъхнали понички пред себе си. Някой, който щеше да се обади за подкрепление и да изчака пристигането на поне един колега, за да се отзове на сигнала. В най-лошия случай това щяха да бъдат две ченгета ветерани. Доверени лица на шефа.
Готови да реагират на секундата. И готови да направят всичко, което им нареди въпросният шеф.
Ричър винаги се подготвяше за най-лошото. Градът не бе толкова далече. Нямаше да има трафик. Ченгетата щяха да бъдат местни. Те познаваха пътя, следователно щяха да шофират бързо. Ричър прецени, че двамата с Хана разполагат с девет минути да напуснат хотела.
Хана бе коленичила до главата на Харолд. Тя бе потърсила пулса му, след като Ричър се бе изправил. И не бе открила такъв. Сега обаче Хана установи, че краката й отказват да се подчинят. Тя не бе в състояние да се изправи. До миналата седмица никога не бе виждала мъртъв човек. А сега бе видяла — при това отблизо — смъртта на двама души. И се чувстваше отговорна за случилото се именно с този. От смазания гръден кош на Харолд течеше кръв, която се спускаше към коленете му. Хана беше като хипнотизирана от нея.