Ричър й помогна да се изправи и я придружи до стая 121. Помоли я да си събере багажа, и то бързо. Докато тя хвърляше нещата си в куфара, Ричър излезе в коридора. Междувременно бе взел една калъфка от възглавница, в която събра всичко, което откри в джобовете на хората от „Минерва“. Пистолети. Телефони. Портфейли. Ключове.
Ричър и Хана тръгнаха по коридора към рецепцията. Оставаха им шест минути, за да се измъкнат. Достатъчно време. Тогава Ричър забеляза чифт боси крака. Някой лежеше на пода зад махагоновото бюро. Той мина отзад и видя, че това е младежът, който ги бе настанил. Служителят бе по пижама. В безсъзнание, но жив.
Ричър се върна при Хана и двамата продължиха към паркинга. Трите автомобила, взети под наем, бяха паркирани от южната страна на входа. За разлика от предишния път, сега фолксвагенът бе оставен по-близо до северната. До него бяха паркирани още две коли, явно пристигнали по-късно. Додж неон и товарен микробус рам. Доджът бе преминал през доста перипетии. Престилката под предната му броня бе здравата очукана, калниците му бяха опръскани с кал, по цялата дължина на предното стъкло минаваше пукнатина, а самата предна броня бе ударена на две места. Микробусът бе тъмносин. В идеално състояние. Нямаше лого или надпис отстрани, но имаше вид на товарен автомобил, който всяка компания би използвала за превоз на стоки от едно място до друго.
Ричър и Хана разполагаха с пет минути.
Ричър посочи колите:
— Виждаш ли как са паркирани? Единият е дошъл с микробуса. Другите са отишли в дома на младежа от рецепцията. Вдигнали са го от леглото. Накарали са го да дойде тук с фолксвагена, защото в тяхната кола не е имало място. Това може да ни помогне. Изчакай ме тук.
Ричър се върна в хотела и се насочи към рецепцията. Наведе се над младежа и опипа джобовете на пижамата му. Откри ключодържател със заешко краче, на който бяха закачени ключовете за фолксвагена. Ричър извади един портфейл от калъфката за възглавница. Взе няколко банкноти и ги пъхна в джоба на младежа. После откъсна страница от книгата за гости, грабна писалка и написа:
Ще върна микробуса. Не го обявявай за откраднат. Ще получиш още $. Амброуз Бърнсайд.
Оставаха им три минути.
Ричър изскочи навън и хвърли ключовете на Хана.
— Ченгетата ще търсят пикапа на Сам. Виж дали можеш да подкараш фолксвагена. По-добре да използваме него.
Той заобиколи тъмносиния микробус и застана пред задната му врата. Тя не бе заключена. Стените и подът на товарния отсек бяха покрити с талашитени плоскости, за да предпазят боята. Вдясно една върху друга бяха оставени две носилки. Те бяха сгънати и закрепени за стената с еластични ленти. До тях стоеше черен найлонов чувал. Ричър надникна в него. Чувалът се оказа пълен с униформи на парамедици. Те бяха абсолютно безполезни, затова Ричър насочи вниманието си към предната част на микробуса. Той отвори дясната врата и провери жабката. В нея откри регистрационния талон и застраховката на колата. И ги прочете внимателно. Надяваше се да открие име на компания, което не бе срещал досега, защото това щеше да му даде нова следа към онзи счетоводен проблем, за който Анджела Сейнт Врейн бе говорила със Сам Рот. Ричър обаче не извади късмет. Според документите собственик на микробуса бе „Минерва“, корпорация, регистрирана в щата Делауер. Избягване на данъци, мигом се досети Ричър, но отново не видя никаква връзка с убийството на Анджела.
Оставаха две минути.
В този момент двигателят на фолксвагена оживя. Ричър огледа кабината на микробуса. Тя бе чиста и празна. Той отстъпи назад и тъкмо да затвори вратата, когато видя нещо бяло да се подава изпод дясната седалка. Крайчецът на плик, който явно бе паднал от арматурното табло по време на движение. Ричър го взе. Пликът бе със стандартни размери. В него имаше само един лист. Писмото бе адресирано до Дани Пийл, същото име, което Ричър бе прочел и върху плика в чантата на Анджела Сейнт Врейн. Същият адрес. Но различен почерк. Ричър бе сигурен в това.
Бруно Хикс бе най-популярният телевизионен водещ в света и предаването, което щеше да започне всеки момент, трябваше да увековечи славата му на най-голямата легенда в историята на телевизията. Предаването щеше да включва кадри от интервюта с прочути звезди, с които той бе разговарял през годините. Това щяха да бъдат най-скъпите осем часа, заснемани някога от телевизионен канал. Те щяха да бъдат заснети на борда на неговата яхта, хвърлила котва в Средиземно море. Зрителите вече бяха заели местата си. Хиляди хора, застанали на борда на не толкова луксозни плавателни съдове, бяха заобиколили яхтата на Бруно от всички страни. В ръката си той държеше коктейл. Камерите вече работеха. Но гостите не се появяваха. Освен това… Бруно бе чисто гол. Косата му окапваше. Кожата му…