Телефонът му иззвъня. Бруно Хикс отвори рязко очи. Целият бе плувнал в пот. Той отметна завивката, но остана легнал в опит да овладее дишането си. Накрая отговори на обаждането. Беше отново Брокман.
— Кажи.
Брокман помълча секунда-две, след което каза:
— Измъкна се отново.
— Кой? Ричър ли?
— Да.
— А жената?
— И тя също.
— Харолд ли се издъни?
— Харолд е мъртъв. Ричър буквално го е премазал.
— Харолд. Вечно втори. Дали да не изпишем това на надгробния му камък? Как са останалите?
— Пострадали, но живи.
— Къде е отишъл Ричър?
— Не знаят. Хората на Моузли го издирват.
— Добре, дръж ме в течение на всичко.
— Бруно? Мисля си за утре. Колкото и неприятно ми е да го кажа… Знаеш, че винаги съм би против промените в последния момент, но започвам да си мисля, че другите бяха прави. Може би не е разумно да провеждаме церемонията, докато Ричър е в града. Дали да не преминем към план Б?
— Нямаме план Б. Никога не ни е трябвал.
— Може би сега е моментът да съставим план Б. Не можем да отлагаме заради съдебната заповед, но самата церемония не е толкова важна. По-важното е да освободим нашия човек. Можем да публикуваме изявление за медиите, да кажем, че той е прекалено травмиран, за да понесе цялата тази медийна шумотевица.
— Изявлението е основен приоритет, разбира се. Но не бива да пропускаме подобна възможност. Церемонията е изключително важна. Ще получим такова благосклонно медийно отразяване, което не можем да купим с никакви пари. И не забравяй застраховката. Ще се погрижим за Ричър. В десет сутринта той ще бъде далече от тук. А след това, дори да се върне, ще бъде прекалено късно да промени каквото и да било.
— Ще се получи ли?
Хикс се пресегна и взе втори телефон от нощното си шкафче. Евтин и обикновен модел. Хикс провери батерията му. Провери сигнала му.
— Разбира се. Скоро ще получим потвърждение. В девет. Най-късно в девет и петнайсет.
Фолксвагенът не се набиваше така на очи като пикапа на Рот, но все пак се открояваше в толкова малко градче като Уинсън. Мнозина от местните сигурно знаеха, че колата принадлежи на онова хлапе от хотела. Същото се отнасяше и за полицаите. Ричър бе готов да се обзаложи, че ченгетата са го спирали не веднъж и два пъти. Микробусът вонеше на марихуана, което бе потенциален проблем. Освен това Ричър нямаше представа какво е техническото му състояние. Той не искаше някоя повреда да свърши работата на ченгетата и да остави двамата с Хана насред някое шосе. Затова реши, че трябва да се скрият на някое тихо местенце, където да изчакат настъпването на утрото. Двамата с Хана се насочиха към подножието на хълма край града. Ричър си спомни, че бе забелязал черен път през гъстата гора. Отначало бе решил, че това е просека, прокарана за защита от горски пожари, или черен път, който да осигури достъп на дърводобивна техника. Каквато и роля да играеше, той щеше да им осигури добро прикритие до сутринта.
Хана вдигна ръка от волана и посегна към плика, оставен върху арматурното табло, за трети път, откакто бяха напуснали хотела.
— Откъде смяташ, че са се сдобили с писмо, адресирано до Дани? Може да го е отнесъл в работата си, а после да го изпуснал, така ли? А някой го е намерил и възнамерявал да го изпрати все пак по пощата?
— Ще попитаме Дани сутринта — отвърна Ричър. — В колко часа имаме среща с него?
— Нямаме уговорка. Така и не успях да се свържа с него. Той е ранобуден, затова ще му звънна утре. Ако не вдигне, просто ще отидем в дома му и ще го изненадаме.
Фолксвагенът бе оборудван с легло, кухненски бокс, масичка и диван. Ричър оцени техния оригинален и практичен дизайн. Мисълта, която бе вложена в него. И най-малкото пространство бе използвано. Въпреки това нищо не бе в състояние да промени факта, че мястото бе твърде малко. Ричър реши, че е по-добре Хана да остане сама в микробуса, затова прерови шкафовете и откри купчина стари одеяла. Той взе едно, постла го на земята отвън и легна под звездите.