В минутите преди да заспи, в главата на Ричър изникнаха две думи. „Брокман“. И „изолация“. Брокман бе име, което Ричър бе чул неведнъж. Това бе човекът от „Минерва“, изпратил всички тези убийци по петите му. Ричър искаше да го открие. Да избие вратата му посред нощ. Да види дали това ще му хареса. Да види какво знае за Анджела Сейнт Врейн и информацията, на която е попаднала тя.
Проблемът бе, че Брокман можеше да не знае нищо. И ако служител на „Минерва“ бъдеше нападнат в дома си, това щеше да хвърли в паника останалите му колеги. Що се отнася до думата „изолация“, това бе обичайната паническа реакция на управата на всеки затвор. Това бе кодирано в ДНК-то на всеки надзирател. Ставаше въпрос за режим на изолация и карантина, при който всички свиждания и прочее контакти с външния свят се отменяха, а затворниците оставаха заключени в килиите си. Затова Ричър трябваше да прояви търпение. Той разполагаше с две следи, по които да тръгне. Дани Пийл и петъчната церемония. До какво ли щяха да го доведат те? В случай че останеше с празни ръце, Ричър непременно щеше да издири Брокман. Както и всички замесени. И да получи задоволителни отговори.
38
Хана събуди Ричър девет минути след седем и половина. Тя разтърси рамото му.
— Дани продължава да не отговаря. Започвам да се притеснявам. Мисля, че трябва да отидем в дома му. Още сега.
Хана вече бе заредила адреса в навигацията на телефона си. Електронният глас им нареди да се върнат на шосето и да завият надясно, към Уинсън. На Хана й бяха нужни две минути, за да обърне микробуса в съответната посока. Пътят през гората бе много тесен. Воланът бе тежък. Съединителят бе твърд. Тя обаче се справи и фолксвагенът заподскача по неравната повърхност, а когато дупките понамаляха, Хана дори настъпи леко газта. Излезе на мястото, където черният път достигаше шосето. И едва не удари пешеходец. Някакво хлапе на четиринайсет или петнайсет. То буташе скъпо лъскаво колело нагоре по хълма. Много бавно. Сякаш колелото му оказваше съпротива. Сякаш се опитваше да го завлече надолу. Ще заложа на колелото, помисли си Ричър.
Хлапето спря на място. Появата на стария микробус между дърветата го бе стреснала. То впери поглед през предното стъкло, а после отстъпи крачка назад, спъна се и колелото падна върху него.
Хана скочи и се втурна към момчето.
— О, господи! Много съжалявам! Добре ли си?
Хлапето не отговори.
Хана издърпа колелото.
— Удари ли се? Как е главата ти?
— Добре съм. — Момчето се претърколи на четири крака, изправи се с усилие и хвана кормилото. — Дайте ми колелото. Трябва да тръгвам.
— Къде отиваш? Много ли бързаш? Имаш ли вода? Родителите ти знаят ли, че си тук?
— Трябва да стигна до Уинсън. Не бива да закъснявам.
— Седни за минутка. Почини си.
— Нямам време.
— Не си в състояние нито да вървиш пеша, нито да караш колело. — Хана издърпа кормилото от ръцете му. — Отиваме в същата посока. Ела с нас. Има багажник за колела отзад. Ще те закараме.
Двигателят на микробуса боботеше шумно, докато изкачваха хълма.
Колелото на момчето потракваше отзад. Самото хлапе пък се бе настанило на седалката в задната част на микробуса. То изглеждаше напрегнато и притеснено.
Хана нагласи огледалото за обратно виждане, така че да го следи, без да се обръща.
— Как се казваш? — попита тя.
— Джед. Джед Стармър.
— Е, Джед, защо е толкова важно да стигнеш до Уинсън тази сутрин?
— Там се случва нещо. Не мога да закъснея. Изминах прекалено много път, за да го пропусна.
— Какво се случва? Къде?
— Един човек ще излезе от затвора. — Джед въздъхна и добави: — Баща ми.
— Четох за това. Антон Бегович, нали? — обади се Ричър.
Джед кимна.
— Той така и не се оженил за майка ми. Затова фамилиите ни са различни.
— Баща ти знае ли, че идваш?
— Той дори не подозира за съществуването ми.
Автобусът се изкатери по хълма и телефонът на Хана обяви, че след осемстотин метра трябва да завият наляво.
— Откъде идваш? — попита Ричър.
— От Ел Ей — отвърна Джед.
— С колелото ли мина целия път?
— С автобус. С „Грейхаунд“. Карам колелото от Джаксън насам.
— Донесе го с теб ли?
— Взех го назаем… или нещо подобно.
Хана въздъхна, но Ричър замълча.
— Не съм го откраднал — добави Джед. — Вие не разбирате. Бях планирал всичко. Трябваше да отседна в хотел, да взема такси, но ме обраха. Взеха ми и багажа, и парите, едни противни типове дори се опитаха да ме отвлекат, но се появиха две ченгета и…
— Всичко е наред — каза Ричър. — Никой не те обвинява в нищо.