Телефонът настоя да продължат по маршрута и Хана зави наляво. След малко телефонът поиска да тръгнат на юг и да заобиколят центъра на града. От двете страни на пътя растяха дървета, високи и стари, но в продължение на няколкостотин метра Ричър и Хана не видяха нито една постройка. А после пред погледа им се появи огромна къща, боядисана в искрящо бяло. Четири масивни колонни поддържаха веранда и балкон, разположен точно по средата. Други балкони опасваха къщата по цялата й дължина отстрани, при това на две нива. Къщата бе с размерите на хотел и бе заобиколена от зидана ограда с порта от ковано желязо. Алея за автомобили се виеше покрай морава с овална форма с фонтан в средата и множество цветя и храсти около него. Между фонтана и стъпалата, които водеха към входната врата, бе паркиран автомобил. Беемве седан. Голям и черен. Ричър го позна. Бе го видял предишния ден на паркинга пред затвора.
Ричър и Хана изминаха малко повече от километър, след което завиха на запад.
Редиците дървета се поразредиха и от двете страни на улицата започнаха да се появяват къщи. Те ставаха все по-големи и разположени все по-близо една до друга и в един момент телефонът обяви, че крайната дестинация на Ричър и Хана се намира на сто метра вляво. Това означаваше, че домът на Дани Пийл е последният на тази улица, тъй като в далечината се виждаше друга, по-малка пряка, която продължаваше на юг. Но имаше един проблем. Последният парцел на тази улица бе празен.
Хана спря и едва тогава двамата с Ричър забелязаха, че парцелът не е съвсем празен. В далечния му ъгъл се издигаше гараж с къса алея за автомобили, която извеждаше към страничната пряка. Имаше и пощенска кутия, кацнала върху тънък метален стълб. Вероятно първоначално е била червена, но с течение на годините боята бе избеляла и ламарината бе станала розова като фламинго. Основната част от парцела пустееше съвсем отскоро. Бе заета от голяма купчина пепел, черна, сива, неравна — по-висока на едни места, по-ниска на други. В центъра се издигаха овъглените останки на тухлена камина.
Ричър слезе от микробуса и мигом долови мириса на дим. Хана се присъедини към него на тротоара. Тя примигна бързо, отвори уста, но не каза нищо. Ричър предположи, че думите са излишни. Минута по-късно от съседната къща излезе мъж. Той бе прехвърлил шейсетте, висок, слаб, с побелели коси, карирана риза и джинси, които всеки момент щяха да се смъкнат от кръста му.
— Добро утро — поздрави ги той. — Нови ли сте в квартала?
— Какво е станало тук? — попита Ричър.
— Избухна пожар.
В главата на Ричър отекна гласът на майка му.
Зададеш ли глупав въпрос, ще получиш глупав отговор.
— Наистина ли? Кога? — попита той.
— В събота. Рано сутринта.
— И как започна пожарът?
— Собственикът запалил цигара. Така чух. Събудил се, запалил първата за деня и пак си легнал.
— Въпросният собственик Дани Пийл ли е?
Мъжът кимна.
— Къде е той сега? — попита Ричър.
— Кремирахме го в сряда. Звучи странно предвид начина, по който си отиде, но такава бе последната му воля. Нямаше много хора. Само аз и двама негови колеги.
— От затвора ли?
Мъжът кимна отново.
— А той често ли посрещаше колеги в дома си?
— Само една жена, но не знам как се казва.
— Някой друг?
— Дани Пийл беше доста затворен. Не съм го виждал да се среща с други хора. Поне в дома си.
— Имаше ли гости в събота? Преди пожара?
— Съмнявам се. Както казах, беше рано. Ако някой беше останал в дома му, пожарникарите щяха да открият още тела.
— Забелязахте ли някого в квартала? Някой непознат? Някой автомобил стори ли ви се странен?
— Не.
— А направи ли ви впечатление дали някой от прозорците на къщата му е бил отворен онази сутрин?
— Не. Излязох да си взема пощата. Чух сирените по-късно. Не видях нищо. Защо питате? Не сте полицай. Да не би да сте от застрахователната компания?
— Аз ли? Не. Просто съм любопитен.
39
Хана прекоси улицата, без да каже нито дума. Тя се качи в микробуса, облегна лакти на волана и зарови лице в шепите си. Ричър реши да огледа наоколо. Не очакваше да намери нищо. Огънят не бе оставил много следи, но старите навици умират трудно. Той бе любопитен. Освен това искаше да предостави на Хана достатъчно време да се съвземе.
Между къщата и тротоара имаше малка морава, но тревата в нея бе съсипана от ботушите на пожарникарите и изкопаните в пръстта канали, през които да се оттече водата, използвана при потушаването на пламъците. Едва ли са се справили бързо, помисли си Ричър. От къщата не бе останало почти нищо. Някой бе преценил нещата много добре. И се бе погрижил хем пожарникарите да не успеят да спасят дома на Дани Пийл, хем огънят да не се прехвърли към съседните имоти. Ричър прекоси неравната морава и застана пред мястото, където предполагаше, че се е издигала външната стена. Запита се къде ли е била вратата. Кухнята. Спалнята. Той предположи, че е напълно възможно пожарът наистина да е започнал от там. И наистина от цигара. Но случилото се не бе трагична случайност. Ричър бе прекалено опитен, за да приеме подобна версия.