Затова Ричър провери пощенската кутия. В нея имаше четири плика. Сметки и реклами. Получени вероятно преди пожара. А после той насочи вниманието си към гаража. Там имаше две големи ролетни врати, които гледаха към страничната уличка, и една по-малка, през която сигурно бе влизал Дани Пийл. Ричър натисна дръжката. Беше заключено. Вратата обаче не изглеждаше особено здрава, затова Ричър опря рамо в нея и натисна. Езичето на бравата се показа от рамката и вратата се отвори с лекота. Ричър влезе вътре. Там го очакваха два автомобила, и двата — шевролети. По-близкият бе седан, на не повече от пет години. Той бе малък, бял, практичен. Другият бе корвет стингрей, вероятно от 60-те. Беше дълъг, зелен и — ако човек си пада по такива коли — забавен. До срещуположната стена бе долепена дървена работна маса, която заемаше цялата й дължина. Над нея бяха окачени рафтове, отрупани с инструменти. Чуковете, трионите, длетата и инструментите, предназначени за битови ремонти, бяха вляво. Вдясно бяха онези, свързани с автомобилите — гаечни ключове, тренчкоти, гедоре. От една кука в стената висяха химикалка и тефтер, или по-скоро дневник, в който Дани най-подробно бе записвал със син цвят и равен почерк всички ремонти, които бе правил на своя стингрей. Бе работил по спирачките. Бе почиствал ръжда. Бе отстранявал течове от радиатора. Проблеми в електрическата система. Куп други големи и малки ремонти, които надлежно бе вписал. Явно Дани Пийл бе доста подреден и педантичен. В това не можеше да има никакво съмнение.
Ричър се върна във фолксвагена. Хана вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
Ричър взе плика, който бе открил в микробуса на паркинга пред „Ривърсайд Лодж“, и й го подаде.
— Ще го отворим. Може да хвърли някаква светлина върху случилото се с Дани. И Сам. И Анджела. Съмнявам се, че случайно е попаднал у онези гадняри от „Минерва“.
Хана замълча за момент, след което каза:
— Добре… предполагам… Но аз не мога, ти го направи.
Ричър скъса плика. Вътре откри бележка, написана на ръка с красив, стегнат почерк, върху лист хартия с логото на някаква счетоводна къща. Името на фирмата бе „Мун, Дъглас & Флин“, а посоченият адрес бе в Хатисбърг, Мисисипи. Бележката бе съвсем кратка. Тя гласеше:
Дани,
Разполагам с това, за което ме помоли. Видял си само върха на айсберга. Мога да ти предоставя достатъчно данни, за да потопиш целия кораб. Да се срещнем в 11:30 ч. този петък. Кафене „Коул Крийк“, в центъра на Хатисбърг. Масата в ъгъла.
Алън
P.S. Моля, потвърди, че ще дойдеш. Трябва да предупредя колегите, че ще отсъствам. Използвай мобилния ми телефон, а не този в офиса. 399-307-1968.
Ричър подаде бележката на Хана. Тя я прочете и остави листа на таблото пред себе си.
— Нищо не разбирам — изохка тя. — Дали това е същият проблем, накарал Анджела да се обърне към Сам? Счетоводната грешка? Не виждам връзка. Но би било твърде необичайно да става въпрос за два отделни случая по едно и също време.
— Едно и също е — отвърна Ричър. — Помниш ли онова, което ти разказах? Информацията, която открих в чантата на Анджела? За освобождаването на Бегович? Тя беше в плик, адресиран до Дани.
— Но как е попаднала у нея?
— Надявах се Дани да ни отговори.
— С други думи, Дани е поддържал връзка с човек, който го е снабдявал с вътрешна информация. И така е въвлякъл Анджела в тази история. Именно това в крайна сметка я е убило. А индиректно и Сам. О, господи! Горкият Дани! Ако знаеше какво се е случило, това щеше да го съсипе.
— Вината не е на Дани. Той е разкрил, а не е извършил престъпление.
— Но все някой е извършил престъпление. Някой в „Минерва“. Същите хора, които изпратиха онези главорези по петите ни. Трябва да потопим кораба им, както пише в бележката. Трябват ни железни доказателства. Стига този Алън да се появи.
Хана извади мобилния си телефон и въведе няколко команди, а след малко го вдигна така, че Ричър да види екрана.