Главоболието не го остави и когато отиде в кабинета на съдебния лекар в сутерена на медицински център „Харбървю“, където го очакваше доктор Роналд Диксън.
„Харбървю“, от дълго време в процес на доизграждане, се намираше на Лекарствения хълм и оттам се откриваше широк изглед към залива Елиът и пристанищните кранове, разтоварващи или товарещи контейнеровозите. Да паркираш близо до „Харбървю“ беше невъзможно. Болд се навря в едно от местата, запазени за съдебните лекари, и намести своята служебна полицейска визитка върху таблото. Температурата на септемврийския въздух беше към петнадесет градуса. Болд примигна срещу слънцето. Някаква студентка, облечена в спортен комплект от две части, се носеше по кръстовището, образувано от „Адлър“ и „Бродуей“, върху ролери. Няколко от строителните работници спряха работа, за да я проследят с поглед. Тя носеше къси дънки на дупки. На Болд му изглеждаше твърде млада, за да е вече студентка.
Кръглото лице на Дикси изглеждаше някак азиатско понякога, очите му бяха широко разположени, носът му беше останал сплеснат след едно студентско вътрешно първенство по футбол. От очите му струеше интелигентност. Оставяше усещането за незабравимо присъствие, за невероятен детективски нюх. Надигна се иззад бюрото си и седна зад неголямата висока маса. Той използваше позлатена нокторезачка, за да почисти под ослепително чистите си нокти. Изви устни в усмивка, предназначена за приятеля му — сержанта от отдел „Убийства“, и посочи найлоновата торбичка от типа, в който се събираха улики и доказателства, лежаща върху масата.
Върху стената бяха закачени постер за представление на „Двамата веронци“ от Шекспир в сиатълския репертоарен театър и черно-бяла фотография на светкавица, поразяваща обсерваторията през нощта. Болд всеки път с изненада откриваше до каква степен го хипнотизира тази снимка, природната сила. Имаше и две снимки на типични за Запада пейзажи — коне и конюшни.
Болд провери съдържанието на торбичката: почерняла кост, шест на шест сантиметра.
Дикси обясни:
— От онзи пожар през нощта.
Няколко дни бяха минали от палежа при Дороти Инрайт. До момента Болд не знаеше за кой от случаите, възложени на неговия отдел, ставаше дума. Пое си дълбоко дъх и си напомни, че му предстои доста да понаучи за пожарите.
— Това ли е всичко? — попита сержантът.
— Всичко, което си струва — кимна Дикси, стържейки с нокторезачката под поредния нокът. — Известно е, че при изгаряне гръбначният стълб и тазът изгарят последни. Това е тазова кост. Тазът ни дава сведения за пола. Гръбначният стълб ни дава сведения за възрастта. Виждаш ли калцирането от вътрешната страна? — попита той. Болд потвърди. — Добре. Това насочва към възрастен човек. В никакъв случай не към тийнейджър. По всяка вероятност даже е била над трийсет.
— Била? — полюбопитства Болд, усещайки тръпки да го побиват.
Беше научил за посочения в рапорта на експерта към градския съд очевидец, макар досега да не беше виждал писмените му показания.
— Това, с което разполагаме засега, ни насочва към жена. Повече от това, страхувам се… — Думите му увиснаха. — Основно претърсихме мястото. Това направиха експертът и останалите инспектори, които му помагаха. Очаквах да има повече подобни находки — призна Дикси, съвсем правилно усещайки, че това ще бъде следващият въпрос на Болд. — Пръстите на ръцете, краката, глезените, китките изгарят много бързо и лесно. — В неговите уста това звучеше като списък с покупки. Болд си представи как жената изгаря в пламъците. Вярваше на показанията на очевидеца, макар да не ги беше видял черно на бяло. — Но бедрените кости, гръбначният стълб, тазовите кости… От гледна точка на това как е паднала, необходимо е било известно време, за да се запалят, а след това и още време, за да се превърнат в пепел.