Выбрать главу

Закривайки с шепа микрофона, той й обясни:

— Пожар.

Болд работеше в отдел „Убийства“, значи работата беше сериозна.

Последва нова въздишка, която означаваше, че изобщо не я интересува съдържанието на телефонния разговор, само времетраенето му.

— Говори тихо — даде наставления Лиз.

Сара спеше много леко, а детското креватче беше само на няколко крачки от тяхното легло, опряно на стената, където някога се намираше тоалетката на Болд.

Бебето нададе рев веднага след предупреждението, сякаш подсетено от думите на Лиз. Болд си помисли, че именно майчиният глас предизвика плача, не неговият, но нямаше намерение да спори по този въпрос.

Записа си адреса и върна слушалката на мястото й.

Лиз се приближи до креватчето и Болд се наслади на вида й. Поддържаше се в отлична форма. Независимо че беше поела едно такова предизвикателство за втори път. Изглеждаше десет години по-млада от майките на същата възраст като нейната. Щом приласканото бебе лакомо захапа майчината гърда, Лу усети гърлото си пресъхнало от чувство на завист. В живота му имаше ето такива неочаквани моменти, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му — като фотографии, този беше един от тях. За малко да забрави за телефонното обаждане.

Лиз бъбреше нещо успокоително на бебето. Завъртя глава към съпруга си.

— Извинявай, че ти се ядосах — усмихна му се тя.

— Ще преместя телефона — обеща й Болд.

— Хубаво ще е да стане преди края на десетилетието — отбеляза тя.

Устните им се разтеглиха едновременно в усмивки, които след това станаха още по-широки, а Лу Болд си помисли какъв късметлия е, че споделя живота си с нея, каза й го и тя се изчерви. Отпусна се на леглото с детето, уловено за гърдата й. Майлс се трудеше над втория етаж на постройката си. Може би като пораснеше, щеше да стане архитект, помисли си Болд. Каквото и да е, само не полицай.

Лу Болд подуши пожара, преди още да го е наближил. Неговият призрак във вид на димна пелена се беше изсипал навън, беше се разпрострял върху по-голямата част от Уолингфорд и се стелеше над езерото Юнион като тънка мъгла. Не носеше миризма на смърт, по-скоро на влажни въглища, но след като той беше сержант от дирекция „Престъпления срещу личността“ и бяха повикали точно него, означаваше, че човек или хора са загинали в пожара, а също и че от експертната група вече са отчели пожар от съмнителен произход. Някой е подпалил сградата. А друг някой е бил умъртвен.

В Сиатъл в рамките на една година ставаха много пожари. Но не и чак толкова много убийства — в национален мащаб. Двете неща рядко се засичаха, а ако това се случеше, винаги — винаги, той натърти мислено на думата — ставаше дума за пожарникари. Пожарът в Пенг беше най-скорошният подобен случай и с най-лоши последици: четирима пожарникари бяха загинали в условия на умишлен палеж. Четири години оттогава и споменът за него още беше жив в колективната памет на града. Болд беше работил по случая. Не искаше друг подобен.

Чудеше се дали опитът, придобит във връзка с палежа в Пенг, беше причината да го повикат и сега. Интересното за този случай беше, че той не беше на смяна по време на обаждането. По-точно казано, разследването тогава се водеше от друг следовател. И въпреки това, ето го сега, с леко прошарени слепоочия, обезпокоен от обаждането, надуващ отпуснатото му от полицейското управление разнебитено чеви към адреса, който беше надраскал на лист от тефтерчето, получено като подарък на последната Коледа. Верен на дълга си — ето какъв беше той: като ветеран на отдел „Убийства“ — доста меко определение, тъй като вече беше малко старичък за тази работа — Болд беше като абониран по заплетените случаи: повече, отколкото по принцип трябваше да му се падат. Така че в неговия случай вървенето към успеха си беше чисто наказание.

Много пъти беше му идвало наум, че лейтенант Фил Шосвиц му възлагаше най-тежките случаи, надявайки се така да го склони да кандидатства и той за лейтенантски чин. Но Болд не можеше лесно да бъде помръднат от позициите му. Той предпочиташе работата с хора, а не с преписки.

Видът на пожара и суетнята около него, макар и от далечна дистанция, насади у него страх. Не беше заради мигащите светлини на прожекторите. Не беше заради разгънатите маркучи, заради проблясващия мокър паваж или заради свръхестествения вид на пожарникарите в обемистата им екипировка, с каските и маските, а заради комбинацията от влажни изпарения и тежък мирис, опушените остатъци, които бяха неизменен пейзаж след всеки пожар, и поради самото развинтено въображение на Болд, което му представи предизвикваща клаустрофобия картина на обхваната от пламъци стая и той в ролята на пожарникар, стоящ насред нея, размахващ маркуч като някакъв отмъстител: горящия таван поддава, подът се пропуква под краката му, стените политат върху него. Да се умре в пожар трябва да беше най-ужасяващото нещо на света.