Беше й говорил достатъчно дълго, за да й подейства успокоително. Или тя просто беше попила и смисъла на думите му. Очите й се извърнаха към него и му отправиха нямо извинение. След което му каза с пълен с отчаяние глас:
— Просто исках да го открия.
Той кимна. Щеше му се в този момент да й каже много неща — за Лиз, за промяната в нагласата си към работата, за това какво изпитваше, когато имаше чувството, че предизвиква съдбата. Но изражението на лицето й не му позволи да се отклони от току-що изложения план, защото той разбра, че тя обича малкия Бен Сантори.
Ако Майлс беше вътре… Думите отекнаха като камбани в съзнанието му.
— Окей? — попита го тя.
— Окей — отговори й той.
Но не се чувстваше „окей“. След като се видяха в двата края на първата редица, го бодна злокобно усещане: интуицията на Дафи не я лъжеше, Бен се намираше в беда.
Действаха методично, придвижвайки се из редиците гаражни клетки, и за изненада на Болд Дафи следваше съвсем стриктно думите на Болд. Шумът от трафика по I-5 беше оглушителен, прекъсван само от пищенето в ушите на Болд. Той почти не откъсваше обувки от повърхността на паважа, за да избегне всякакъв шум, нащрек за изненади.
Веднага щом се озоваха покрай третата редица, каквито и съмнения да беше имал за присъствието на Гарман, то те се изпариха начаса. Ивица едва забележима светлина се разстилаше по земята пред складовете, които предстоеше да проверяват. Източникът й беше отдясно откъм страната на Болд. В другия край се показа лицето на Дафи. Той й сигнализира. Двамата тръгнаха едновременно един към друг, за момент прикривайки се във всяка следваща ниша по пътя си и придвижвайки се към центъра. След по-малко от минута вече стояха в двата края на вратата на гаражната клетка, откъдето се процеждаше бледата светлина, разстоянието помежду им беше около три метра. Сърцето на Болд лудо биеше в гърдите, отеквайки в главата му, и това му пречеше да чуе какви звуци идват откъм вътрешността на склада, колкото и да се напрягаше. Всъщност чу нещо като съскане на котка или като кипнала вода. Нито едното, нито другото, даде си сметка той. Беше звук от горящ фенер и гласът на Джони Гарман — глас, идещ от гърло, обгоряло в пожара в Монтана, глас, който се напрягаше пряко сили, за да бъде чут.
Когато Болд подаде сигнал на Дафи да се отдалечат от склада на Гарман, първото й желание беше да не му се подчини — щеше да го остави да се отдалечи и щеше да отвори с взлом вратата, независимо каква изненада им беше приготвил Гарман. Но разумът, тренировките и дисциплината взеха връх над нея, макар едновременно с това тя да се почувства жертва на професията си, и се оттегли.
Стъпка по стъпка те се отдалечаваха от склада на Гарман, назад към срещуположните краища на редицата, докато най-накрая се срещнат край втората редица. Болд се насочи към офиса и след няколко минути и двамата се озоваха там.
— Сега ще трябва да се уверим, че това е Гарман — зашепна той, — и ще действаме оттук. Ако Гейнис и Ла Моя забележат подозрителен, тогава можем да променим плана, но да приема всичко като съвпадение, е твърде много за мен. Гарман е дошъл тук, за да се приготви…
— За Мартинели — каза му тя, шепнейки. Обясни му как беше открила адреса върху раницата на Бен и как според нея подпалването на къщата на жената, която приличаше на майката на Джони, беше надделяло над другия палеж, който той беше предвиждал да направи. Тя призна неохотно: — Нямам ни най-малка представа как Бен се е замесил във всичко това.
Това беше най-глупавото, което можеше да каже — емоциите й вземаха връх.
— Ако Бен не се крие някъде наоколо…
— Значи е вътре в онази гаражна клетка, в склада на Гарман — довърши вместо него тя. — Той няма да навреди на дете — особено на малко момче. Даже няма да го използва като заложник, Лу. Няма да рискува живота на момчето.