Лумналият пожар и съпровождащият го шум бяха видени и чути на около четиридесет километра околовръст, след като основният пламък се беше извисил към сто и петдесет метра в небето, а димът — на километър и половина.
Болд се наведе над кирката си и наклони глава по посока на пожара, но погледът му беше прикован в микробуса. „Спри и гледай“, насърчи мислено Болд мъжа зад волана. „Излез от микробуса и наблюдавай.“ Горящата сграда беше на пресечка и половина разстояние от основния трафик, но според плана пожарникарите позволиха на минувачите поглед отблизо, изолирайки мястото на пожара само на около половин пресечка околовръст. И седмината зяпачи бяха от полицията.
„Излез от микробуса“, повтори мисленото си послание Болд, докато в същото време в ухото му диспечерът го уведоми за местоположението на Гарман с отчайващо монотонен глас. Дафи ги беше уверила, че един зрелищен пожар щеше да го изведе извън микробуса. „Той не може да устои на огъня“, беше му казала тя. И Болд й се беше доверил, не подлагайки мнението й на съмнение.
Като част от плана една от колите пред микробуса на Гарман спря, шофьорът слезе и се затича към пожара, за да погледа отблизо. „Вземи пример от него“, помисли си Болд. Но за ужас на сержанта Гарман не излезе навън, предпочете да наблюдава иззад кормилото. Нещо по-лошо, от някои от колите, намиращи се далеч зад микробуса, в миг се разнесе възмутено виене на клаксони. Уилямсън продължаваше да увещава шофьора на блъснатия шевролет — изглеждаше недоволен от начина, по който се бяха отнесли към него.
Колелата на микробуса се въртяха, Гарман продължаваше неотклонно да се движи.
„Навън, излез навън“, умоляваше го мислено Болд. Усещаше до каква степен мъжът е погълнат от пожара, но решен да приключи на всяка цена със задачата, която си беше поставил — Мартинели — не изглеждаше охотен да спре, за да наблюдава пожара. Огънят забушува още по-яростно, при първия досег на водата от струята на първия маркуч. Един след друг екипите пожарникари насочваха маркучи към пожара.
Джони Гарман сви вдясно. Редицата коли заобиколи ударения шевролет и запъпли покрай пожара, лицата на шофьорите последователно поемаха цветовете на пламъка. Болд пъхна ръка в десния джоб на гащеризона си. Извърна очи и улови погледа на Ла Моя, после през улицата и улови погледа на жената, облечена като скитница — полицаят, намиращ се най-близо до Гарман.
Щом вратата на шофьорската кабина се отвори, светът за Болд като че забави ход и всичко от тук нататък се задвижи на забавен каданс. Въодушевлението, което го беше обзело, замъгли мисълта, зрението и слуха му. Гарман изглеждаше привлечен от пожарникарите в същата степен, в която и от пожара. Сигурно това имаше връзка със спомените за баща му и неговата професия; а може би никога нямаше да получи обяснение.
Единият крак се спусна под ръба на вратата, последван от другия — той излизаше! Гарман стъпи на паважа, без да отдръпва ръка от вратата, извръщайки глава напред и назад, преценявайки ситуацията. Притеснен, че не е паркирал където трябва ли, зачуди се Болд, или усещайки наличието на нещо недобро, нещо не на място, някаква инсценировка? Заподозреният тръшна вратата и се запъти към предницата на микробуса си — откъдето се откриваше по-добра гледка към пожара.
Скитницата, намираща се зад микробуса, направи няколко прекомерно големи крачки, за да скъси разстоянието, бъркайки едновременно с това в окъсаната си торба и задържайки ръката си там. Ла Моя, понесъл лопатата — работник, пленен от гледката — се затича покрай Болд, сякаш търсейки си по-добро място за гледане.
Гарман не им обърна внимание. Вратът му се изви назад и главата му се вдигна нагоре, все така в забавен каданс — отдаде се цял на гледката. На великолепието. Направи няколко крачки напред, отдалечавайки се от микробуса, достатъчно далеч, за да го заловят.
В ухото на Болд прозвучаха думи, които не успя да различи — тъй като и те бяха подвластни на възприемането му на забавен ход на всичко случващо се около него — бяха провлечени и неразбираеми. Ръката му стисна револвера. Разследването вървеше към своя край, след като стигна до момента, в който пред него заедно, но разделени, се намираха микробусът, натоварен с гориво с унищожителна сила, и обезобразеният мъж, чийто план за пореден палеж и убийство поне за известно време беше осуетен.
Гарман — синтетичното му лице беше обзето от детска възхита, докато попиваше огъня, въртеше глава наляво и надясно, около него хвърчаха пръски дъждовни капчици, непоети от качулката на фланелата му, приличен на куче, което се отърсва от дъжда, оглеждайки се наоколо в опит да сподели радостта си от възхитителния спектакъл с останалите около себе си. Пожарът се беше превърнал в шоу, в което главните роли бяха отредени на пламъците, искрите и пепелта. На Болд му се стори, че вижда как тялото на заподозрения се гърчи от удоволствие; несръчно конструираната му уста изглеждаше разтворена в широка усмивка.