Хариет Мегпийс беше с късо подстригана посивяваща коса. Иначе беше типична ирландка — зеленоока и червенокоса, на красивата си шия беше сложила наниз перли. Облечена беше елегантно, с панталон от габардин и черен памучен пуловер, нищо претенциозно и крещящо. Дъщеря й, наследила ирландско зелените очи на майка си, смолисточерната коса явно беше наследство от бащата, предизвикваше възхищение. Беше облечена в семпъл сив костюм, съответстващ напълно на положението й в рекламната фирма в центъра на града, в която работеше. Ако Дороти беше имала макар и минимална прилика със сестра си, значи е била красавица.
Майката извади купчина снимки от дамската си чантичка „Коуч“ и ги плъзна върху ленената покривка към Болд някак пренебрежително, сякаш тя самата не искаше повече да ги вижда.
— Моля да ме извините, че не приех да се срещнем в полицията или у дома. Стори ми се не много редно.
— Благодарни сме на детектив Матюс, че ни съобщи за палежа, преди още журналистите да са разбрали — каза просто дъщерята.
Матюс не беше детектив, а психоложката на полицейското управление, но Болд не поправи жената.
— Естествено, това ни шокира — додаде майката.
Тя се развълнува и Болд се разтревожи дали ще успее да се овладее. Хората си представяха, че са по-силни, отколкото всъщност бяха.
Насилствената смърт беше повече от шокираща; той го разбираше добре. Това беше насилствен акт, който свеждаше живота на жертвата до сухи, безинтересни факти, обстоен разбор, който наподобяваше момента, в който силна светлина осветяваше нечие лице или стая. Това оголваше изцяло нещата. Оставяше жертвата без защита, без възможност да обясни скритите бутилки водка, порнокасетите, любовните писма, пачките съвсем новички стодоларови банкноти. Това беше силата, която търкулваше камъка надолу по склона, оставяйки бледата ларва, намирала доскоро подслон под него, да се гърчи и да търси къде да се скрие. Ненавиждаше се, че ще трябва да причини това на Дороти Инрайт, защото по всичко изглеждаше, че тя е невинна жертва, единствената й вина беше, че е влязла в онази стая, че е изживяла живота си така, както го беше направила, и заради това сега щеше да понесе цялото наказание на общественото любопитство.
Болд им обясни:
— Този тип работа често е доста противна. И сега се чувствам така. Трябва да ви задавам въпроси, от които е възможно да заключите, че се съмнявам в Дороти, в нейната личност и достойнства. Ще ми се да ви изясня още в началото, че нещата изобщо не стоят така. Бих искал да подходя по друг начин, но се опасявам, че истината ни убягва много по-често, отколкото ни се иска. Знам в резултат на дългогодишната си работа, че никой в нашето положение с вас не би искал да участва в подобен разговор, но в процеса на опита ни да стигнем до същността и до същественото, всъщност ще стигнем и до края на разговора, а нали всички ние искаме това да свърши. Още веднъж ви казвам, правя това само за да разбера истината, не защото съм си съставил предварително мнение за Дороти.
— Мисля, че разбирам — кимна тъмнокосата красавица.
Майка й го потвърди с ново кимване.
Болд продължи:
— Ако е била убита — и в този миг Хариет Мегпийс силно потрепери, — трябва да започнем с хората, които са били около нея: съпруг, приятел, колеги. Тъй като къщата също може да има връзка, а може и да няма, ако тя е била основната цел на подпалвача, ще трябва да разберем повече за работниците по поддръжката, за предприемача, за доставчиците. Това, което искам от вас, е да направите нещо като моментна снимка на живота на Дороти, включително, но не само, и на събитията, случили се непосредствено преди деня на пожара.
Възрастната жена вдигна тъжните си очи към Болд.
— Трябва да е отвратителен начин на живот вашият, нали, сержант?
Болд трепна. Не му хареса, че работата му — животът му — беше сведен до този израз, нещо повече — ненавиждаше го заради истинността му. Смъртта беше част от начина му на живот, вярно беше; но за Болд ровенето в житието-битието на мъртъвците беше средство за постигане на целта, единственият възможен подход — да се въздаде справедливост, като се открие виновникът и се прати в затвора. Бидейки следовател, който разчиташе жертвата да му разплете загадката — готов беше и да изнася лекции за тази методика — Болд разбираше и вникваше в сложността на взаимоотношенията между убития и убиеца. С това, че изследваше тези взаимоотношения, той нито искаше да прикрива нещо, нито да хвърля прекалена светлина върху друго. А това, че доста често в такива случаи се налагаше да балансира между сериозното и гротескното, беше неизбежно.